— Той е приел отговорността да се грижи за нас. За човек като него това е съвсем естествено. Той се безпокои за всичко, което правим, за всяка наша стъпка. Той действа като квачка. Не му е лесно.
— Ние можем да се грижим за себе си, Лансинг.
— Зная, но той не мисли така. Сигурно обвинява себе си за това, което сполетя Енорийския свещеник.
— Той не го обича.
— Така е. Никой не обича Енорийския свещеник. Трудно се общува с него.
— Защо тогава излезе да се разходиш с него?
— Не зная. Може би го съжалявам. Изглежда толкова самотен. Никой не може да бъде толкова самотен като него.
— Ти си човекът, който се грижи за всички — каза Юргенс. — Без да го изтъкваш, ти се грижиш за всички нас. Ти не каза на никого за мен, нито за това, което ти разказах — кой съм и откъде ида.
— Когато Мери те попита, ти я помоли да те извини. Предположих, че не искаш някой друг да научи.
— Разказах го на теб. Знаеш какво имам предвид. Разказах го на теб. Вярвах ти. Не зная защо, но мислех, че така е добре. Исках да знаеш.
— Може би, защото приличам на изповядващ отец?
— Нещо повече — каза Юргенс.
Лансинг стана и тръгна към изхода. Когато излезе на стълбите, той спря и огледа площада. Над него цареше тишина. Макар че на изток просветляваше, слънцето още не беше се показало. В бледата светлина на ранното утро сградите около площада бяха обагрени по-скоро в розово, отколкото в червено, както когато слънцето изгрее. Повяваше хлад и някъде сред руините пееше самотна птица.
Лансинг чу зад гърба си стъпки и се обърна. По стълбите слизаше Бригадния генерал.
— Енорийския свещеник изглежда малко по-добре — рече той.
— Юргенс ми каза, че отначало е имал треска, но след това се поуспокоил и през последните няколко часа спи.
— Той е проблем за нас.
— И какво?
— Трябва да мислим за нашата работа. Можем да претърсим града. Сигурен съм, че ще открием нещо.
— Хайде да отделим няколко минути и да се опитаме да обмислим нещата — предложи Лансинг. — Никога досега не сме обмисляли положението. Доколкото разбирам, вие сте убеден, че тук някъде има ключ, който ще ни освободи от това място и ще ни върне в световете, от които идваме.
— Не — поклати глава Бригадния генерал. — Не, мисля, че не е така. Мисля, че никога не ще можем да се върнем по местата, откъдето идваме. Обратният път към дома е затворен за нас. Но може да съществува път към някой друг свят.
— Може би мислите, че ние сме тук, че сме изпратени тук от някаква странна организация да решим загадката, да намерим пътя до мястото, където тази организация иска да отидем, но че тя държи сами да намерим пътя. Като надбягване на мишки в лабиринт?
Бригадния генерал го погледна навъсено.
— Лансинг, вие си играете на адвокат на дявола. Защо ви е това?
— Ако не за друго, може би, затова, защото не зная по каква причина сме изпратени тук и какво трябва да правим.
— И какво предлагате? Да се отпуснем и да оставим нещата да си вървят?
— Не, не предлагам такова нещо. Мисля, че трябва да търсим изход от положението, но нямам и най-мъглява представа към какво да се насочим.
— Нито пък го предлагам аз — каза Бригадния генерал. — Но въпреки всичко трябва да търсим. И затова казвам, че сме затруднени. В търсенето трябва да участваме всички, но не можем да оставим Енорийския свещеник сам. Някой трябва да се грижи за него и това разкъсва нашите сили. Загубихме един от нас, но двама…
— Прав сте — съгласи се Лансинг. — Не трябва да оставяме Енорийския свещеник сам. Мисля, че Юргенс ще се погрижи за него. Трудно му е да върви.
— Нека да не оставяме Юргенс. Той трябва да е с нас. Има глава на раменете. Не говори много, но мисли добре. Има набито око, всичко вижда.
— Добре, вземете го. Ще остана аз.
— Не, не вие. Вие ще ми трябвате. Мислите ли, че Сандра ще се съгласи да остане? На бойното поле тя не струва много. В най-добрия случай тя е вятърничаво създание.
— Може да я помолите — каза Лансинг.
Сандра се съгласи да остане с Енорийския свещеник и след закуска другите излязоха. Бригадния генерал беше планирал експедицията добре.
— Лансинг, вие с Мери тръгвате по оная улица. Когато стигнете до края, прехвърляте се на съседната улица и се връщате назад. Ние с Юргенс хващаме тая улица и ще направим същото.
— Какво ще търсим? — попита Мери.
— Нещо необикновено. Нещо, което хваща окото. Дори и най-малкото подозрение. Струва си да се проверяват подозренията. Ще ми се да имаме време и хора да огледаме всяка една къща поотделно, но това е невъзможно. Трябва да пестим барута.
— Звучи ми като търсене наслука — каза Мери. — От вас очаквах по-логичен план.