Мери и Лансинг тръгнаха по улицата, която им посочи генералът. По пътя си много често срещаха паднали камъни. Не се виждаше нищо необикновено. Зданията бяха старомодни и съвсем овехтели каменни постройки, които малко се различаваха една от друга. Приличаха повече на жилищни сгради, макар че това не беше много сигурно.
Те влязоха да разгледат няколко съвсем обикновени къщи, защото издирването беше само едно изпълнение на задълженията им, и не откриха нищо. Стаите бяха голи и потискащи, покрити с прах, недокоснати от какъвто и да било знак на посещение. Лансинг се опита да си ги представи населени с весели и жизнерадостни хора, които говорят и се смеят, ала не успя да извика във въображението си желаните образи и накрая се отказа. Градът беше мъртъв, къщите бяха мъртви, стаите бяха мъртви. Те бяха умрели много отдавна и бяха станали убежище на призраци. Бяха изгубили паметта си. Нищо не беше останало.
— Струва ми се, че това сляпо търсене на нещо неизвестно е безнадеждно — каза Мери. — Даже и да е тук, след като няма външни признаци, че то наистина се крие тук някъде, ще ни трябват години да го открием. Мен ако питаш, Бригадния генерал е откачен.
— Може би не толкова откачен, колкото движен от някакви шантави цели — уточни Лансинг. — Даже когато бяхме при куба, той смяташе, че в града ще открием онова, което търсим. Разбира се, по онова време той мислеше за града със съвсем други понятия. Мислеше, че тук ще срещнем хора.
— Но след като не ги срещнахме, не е ли разумно човек да промени мислите си?
— Може би това щеше да е разумно за теб и мен. Ние можем да признаем грешките си, можем да се приспособим към променящото се положение. Но не и Бригадния генерал. Той разработва план на действие и го изпълнява. Ако рече, че нещо е така, значи е така. Той не променя мнението си.
— Като знаем това, какво можем да направим?
— Ще продължим да работим с него. Ще изминем с него няколко километра повече. Може би не е далеч денят, когато ще се убеди.
— Боя се, че трябва да чакаме много дълго.
— Ако е така, тогава ще решим какво да правим — каза Лансинг.
— Да му набием някоя мисъл в тъпата глава, това е първото ми предложение.
Той й се усмихна и тя му отговори с усмивка.
Двамата седяха на каменна плоча и когато вече се канеха да станат, Мери повиши глас:
— Слушай! Не вика ли някой?
За миг те останаха неподвижни един до друг, после отново се чу звукът, който отначало Лансинг не бе успял да долови — слаб, далечен, заглушен от разстоянието. Това беше вик на жена.
— Сандра — извика Мери и се втурна по улицата към площада. Бягаше леко, сякаш имаше крила на краката си, а по петите й тежко тичаше Лансинг. Пътеката лъкатушеше, тя беше затрупана с каменни блокове, паднали върху тясната улица.
На няколко пъти Лансинг чу вика да се повтаря.
Той стигна до края на улицата и излезе на площада. Мери вече го беше прекосила до средата. На стълбите, които водеха към лагера, стоеше Сандра и трескаво махаше с ръце, като продължаваше да крещи. Лансинг се опита да бяга по-бързо, ала краката не му се подчиниха.
Мери изтича по стълбите и хвана Сандра за ръцете. Двете стояха съвсем близо, вкопчени една в друга. С ъгъла на очите си Лансинг видя Бригадния генерал да излиза от другата улица на площада. Лансинг продължи упорито напред, стигна до стълбите и се изкачи по тях.
— Какво става? — попита той задъхано.
— Енорийския свещеник — отговори Мери. — Изчезнал е.
— Изчезнал? Сандра трябваше да го наглежда.
— Трябваше да отида до тоалетната — кресна срещу него Сандра. — Трябваше да я намеря. Отделих се само за минута.
— Търси ли го? — попита Мери.
— Търсих го — пищеше Сандра. — Търсих го навсякъде.
Бригадния генерал пуфтеше нагоре по стълбите. Зад него, все още на площада, подскачаше на куц крак, блъскаше с патерицата по земята и се опитваше да върви по-бързо Юргенс.
— За какво е тая врява? — попита Бригадния генерал.
— Енорийския свещеник е изчезнал — отговори Лансинг.
— Значи избяга — рече Бригадния генерал. — Дребният хитрец избяга.
— Опитах се да го намеря — извика Сандра.
— Знам къде е — каза Мери. — Сигурна съм, че знам къде е.
— Аз също — рече Лансинг и се запъти към входа.
Мери извика след него, изтича и му каза:
— Ще намериш фенерчето до спалния ми чувал. Държах го там цяла нощ.
Лансинг видя фенерчето и го грабна почти, без да се забави. Сетне изтича по стълбите към подземието. Докато слизаше надолу, той си говореше сам:
— Глупак! Ужасен, отвратителен глупак!
Слезе в подземието и тръгна по централния коридор, а подскачащият сноп светлина го водеше напред.