Може би има време, повтаряше си той. Може би има време, но беше сигурен, че време няма. И беше прав — нямаше време.
Голямата стая в края на коридора беше празна. Редицата от прозорчета светеше слабо в мрака.
Той стигна до първата врата — оная, която водеше към света на дивите ябълки, и я освети с фенерчето. Резетата, които държаха заключена вратата и не позволяваха да се отваря, висяха на осите си.
Лансинг посегна към вратата и в тоя миг една страхотна сила, връхлитаща изотзад, го повали на пода. Фенерчето, което продължаваше да свети, се търкулна встрани. При падането той удари главата си в пода, пред очите му изскочиха звезди и ярки мълнии, ала той продължаваше да се бори със силата, която го притискаше към земята.
— Идиот! — крещеше Бригадния генерал. — Какво искаш да направиш?
— Енорийския свещеник — смотолеви дрезгаво Лансинг. — Минал е през вратата.
— И ти щеше да тръгнеш след него?
— Ами да, разбира се. Можех да го намеря.
— Пълен кретен! — крещеше Бригадния генерал. — Тая врата е еднопосочна. Влезеш ли веднъж, връщане няма. Пристъпиш ли, вратата изчезва. А сега ще се държиш ли прилично, ако те пусна?
Мери вече беше вдигнала фенерчето и го насочи към Лансинг.
— Бригадния генерал е прав — рече тя. — Тая врата може да е еднопосочна. После изкрещя: — Сандра, махни се от там!
В мига, когато тя извика, Юргенс се появи от мрака и тръгна накуцвайки с патерицата си към Сандра. Блъсна я с патерицата в ребрата и я отхвърли в другия край. Бригадния генерал се изправи тежко и отстъпи към вратата, като я пазеше от всички.
— Разберете! — каза той. — Никой няма да мине през тази врата. Никой няма да я докосне.
Лансинг се изправи с разтреперани крака. След като събори Сандра, Юргенс й помогна да стане.
— Ето го! — каза Мери, като светеше с фенерчето към пода. — Тук е френският ключ, с който е развил болтовете на бравата. Мери спря и вдигна френския ключ.
— А сега — започна Бригадния генерал, — след като всеки от нас мина през периода на своята лудост, хайде да се поуспокоим. Ще сложим резетата на местата им, ще ги стегнем с болтове и ще хвърлим ключа.
— Откъде знаете, че вратата е еднопосочна? — попита Сандра.
— Не зная — отговори Бригадния генерал. — Просто бас държа, че е такава.
И наистина е така, рече си Лансинг. Никой не може да каже със сигурност, даже Бригадния генерал. И докато те знаеха това, знаеха го безусловно, никой нямаше да мине през вратата.
— Няма начин да се разбере, докато не минеш през вратата — каза Юргенс. — Тогава може да е много късно.
— Правилно! — рече Бригадния генерал. — Но никой няма да се опита.
Той протегна ръка към Мери и тя му подаде френския ключ.
— Дръж фенерчето към мен — каза той. — Трябва да виждам какво правя.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
— Той избяга — произнесе Бригадния генерал. — В разговора ви миналата нощ той спомена ли за бягство, Лансинг?
— Не, не каза нищо такова, сигурен съм, но си личеше, че е изгубил надежда. Каза, че това място е адът и наистина мислеше, че е ад, истински библейски ад. И не само се кълнеше.
— Той беше слаб човек — каза Бригадния генерал. — Постъпи като истински страхливец. Той е първият от нас, който трябваше да си отиде.
— Говорите така — изхлипа разплаканата Сандра — като че очаквате да си отидат и Други.
— Винаги има нещастни случаи — разсъждаваше Бригадния генерал. — Човек може да ги пресметне. Разбира се, най-добре е да ги сведем до приемлив процент.
Лансинг направи гримаса.
— Ако мислите, че това е хумор, нека да ви кажа, че това е гаден хумор. Не чакайте смях от нас.
— А сега ще ни кажете, че трябва да внимаваме — каза Мери. — Даже и след като Енорийския свещеник си отиде, трябва да внимаваме.
— Разбира се, че трябва — кимна Бригадния генерал. — Това е единственият ни шанс. Ако тук не намерим нищо…
— Ако тук намерим нещо, ще си помислите, че е клопка — каза Сандра. — Ще се уплашите да го използвате. Ние не можем да използваме вратите, защото те могат да бъдат клопки.
— Сигурен съм, че са клопки — рече Бригадния генерал. — Не искам да хвана някого от вас при опит да разбере това.
— Аз погледнах през прозорчето — обади се Юргенс, — и не видях нито следа от него.
— Какво очакваше да видиш? — попита Бригадния генерал. — Да го видиш, че стои, обърнал нос към нас? Още с минаването си през вратата той е изчезнал. Избяга при първия удобен случай. Не искаше да опита късмета си.
— Може би така е по-добре — въздъхна Мери. — Там може да е щастлив. Помня лицето му, когато за първи път погледна през прозорчето. Изглеждаше щастлив и това е единственият път, когато съм го виждала щастлив. В онзи свят имаше нещо, което го привличаше. Може би така е и за всички нас, но за него беше малко по-особено.