— Спомних си — каза Лансинг. — Той беше щастлив. За първи път видях, че ъгълчетата на устата му не са увиснали надолу.
— И какво искате да направим? — попита Бригадния генерал. — Да се строим всички пред тази врата и да минем с маршова стъпка през нея?
— Не — поклати глава Мери. — За нас това е неправилно, но за Енорийския свещеник беше. За него това беше изход. Надявам се, че той е щастлив.
— Щастието не може да бъде единствената ни цел — рече Бригадния генерал.
— Нито пък желанието да умреш — каза Мери, — а точно такова желание имате вие. Сигурна съм, че този ваш скъпоценен град ще убие всички ни един по един. Едуард и аз не сме склонни да останем и да понесем такава участ. С настъпването на утрото ние тръгваме.
Лансинг погледна през пламъците към нея и за миг изпита желание да заобиколи огнището и да я грабне в обятията си. Но той не го направи, а остана да седи на мястото си.
— Компанията може да се разпадне — отчая се Бригадния генерал. — Единствената ни сила е да останем заедно. Вие се поддавате на паниката.
Сандра извика:
— Всичко това е моя грешка! Ако бях останала и го наглеждах…
— Това няма значение — опита се да я успокои Юргенс. — Той щеше да издебне момента. Ако не днес, щеше да го направи някой друг ден. Нямаше да се успокои, докато не се опита да влезе в другия свят.
— Мисля, че това е вярно — каза Лансинг. — Той беше отчаян, беше изчерпал последните си силите. Аз даже не разбрах колко далеч е отишъл, докато говорехме снощи. Искрено вярвам, че никой от нас не може да обвини себе си за станалото.
— Тогава какво ще кажеш за неговото напускане? — попита Бригадния генерал. — Как мислиш, Дансинг?
— По моя преценка всеки от нас щеше да се махне от тук — отговори Лансинг. — В тоя град има нещо ужасно. Сигурно сте го почувствали. Той е мъртъв, но въпреки че е мъртъв, нещо ни дебне. Дебне всяко наше движение през цялото време. Може за малко да го забравиш, но после отново усещаш тази заплаха между лопатките.
— Ако ние останем, ще останат ли другите?
— Оставате сами. Аз тръгвам и Мери ще дойде с мен.
Докато произнасяше тези думи, Лансинг си помисли, че още преди да говори с Мери знаеше: те тръгват. Откъде знаеше, чудеше се той. Каква непозната, подсъзнателна връзка се беше изградила между тях?
— Да изчакаме още няколко дни! — предложи Бригадния генерал. — Още няколко дни. Моля ви само за това. Ако през следващите няколко дни не се случи нищо, тогава всички тръгваме.
Никой не отговори.
— Три дни — каза той. — Само три дни.
— Не съм човек, който да докара другия до крайност в пазарлъка — каза Лансинг. — Мери е съгласна, аз ще сключа с вас сделка и ще ви направя отстъпка. Два дни, това е. Без продължение.
Бригадния генерал хвърли объркан поглед към Мери.
— Добре — съгласи се той. — Два дни.
Навън вече беше паднала нощта. По-късно щеше да изгрее луната, ала сега, след залез слънце, плътна нощ забули града. Юргенс стана непохватно.
— Ще приготвя вечеря.
— Не, остави на мен — възрази Сандра. — Когато съм заета, се чувствам по-добре.
Някъде далеч се чу ужасен вой. Те замръзнаха на местата си, седяха вкочанени и се вслушваха. Отново, както и предишната вечер, на върха на хълма над града някакво самотно същество оплакваше своята мъка.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Късно следобед на втория ден Мери и Лансинг направиха своето откритие.
Между две сгради в края на тясна уличка те видяха зейнала дупка. Лансинг насочи лъча на своето фенерче в мрака. Лъчът освети няколко ката тесни стълби, а най-важната част от тях, както се очакваше, започваше от улицата.
— Ти остани тук — предложи той. — Ще сляза долу да огледам мястото. Най-вероятно няма да намерим нищо.
— Не! — възрази тя. — Ще дойда с теб. Не искам да оставам сама.
Той се наведе внимателно към отвора и ловко слезе по горната част на стълбите. По звука от стъпките зад гърба му разбра, че Мери е съвсем близо. Оставаше още голяма част от стълбите. Той стигна до една площадка, от нея надолу започваше ново рамо на стълбището. Още след първите няколко крачки по стълбите той чу някакво мрънкане. В момента, когато спря на място и напрегна слуха си, Мери се блъсна в него.
Мрънкането беше съвсем тихо. Не приличаше на онова, за което той си помисли отначало. Беше ниско гърлено пеене, сякаш някой си тананика сам. Мъжко тананикане, а не женско.
— Някой пее — прошепна Мери.