— Трябва да слезем и да видим — каза той.
Не му се щеше да върви напред. В момента искаше само да се обърне и да изхвърчи навън. До сега пеенето, ако това наистина беше пеене, звучеше съвсем човешки, но в цялото премеждие имаше нещо толкова зловещо и отблъскващо, че той стисна здраво зъби.
Второто рамо завършваше с друга площадка и когато той пое по третата част на стълбите, пеенето вече стана по-силно, а долу, право пред себе си, той видя меко проблясващи светлинки, сякаш котешки очи се взират в него от мрака. В края на стълбите той направи няколко крачки по метална пътека, а Мери дойде и застана до него.
— Механизъм — прошепна тя. — Или машина.
— Трудно е да се каже. Прилича ми на някаква инсталация.
— И действаща инсталация. Разбираш ли, че това е първото живо нещо, което откриваме.
Лансинг видя, че машинарията не е много голяма. Не беше и прекалено мощна. Многобройни мигащи светлини, пръснати по нея, я осветяваха достатъчно, за да я забележи човек, по-скоро да я разпознае, каза си Лансинг, защото светлината от мигащите очи беше слаба. Целият й корпус беше вретеновиден и приличаше на паяжина. Не се виждаха движещи се части. И това нещо си пееше.
Той насочи светлината на фенерчето си напред и видя, че металната пътека, на която те стояха, отиваше право напред, като се превръщаше в тясна ивица между двете части на машината. Тясната пътечка продължаваше далеч зад пределите, до които стигаше петното от лъча на фенерчето и доколкото можа да забележи, вретеновидните форми се разполагаха от двете й страни.
Бавно и много внимателно той тръгна напред по пътеката, а Мери вървеше съвсем близо до него. Когато стигнаха до началото на машинарията, двамата спряха и той насочи лъча на фенерчето към най-близкия елемент на инсталацията.
Машините бяха не само вретеновидни, те бяха и много нежни. Излъсканият метал, ако това наистина беше метал, проблясваше в мрака, по него нямаше прах и мръсотия. Всъщност съоръжението не приличаше много на механизмите, които някога бе виждал. Напомняше по-скоро за отломка от метална скулптура, която някой развихрил се художник е сглобил с помощта на клещи, разтърсван от буен смях. Ала въпреки липсата на движещи се части, въпреки че не се забелязваше истинска дейност, машинарията създаваше впечатление, че е предназначена за нещо и прелива от живот.
— Странно! — каза Мери. — Като инженер трябва да имам някаква представа какво е това. Но тук няма нито един елемент, който да познавам.
— Нямаш ли идея какво прави?
— Не, никаква.
— Ще я наричаме машинарията. — Поради липса на по-подходяща дума. Лансинг усети, че неволно реагира на ритъма на песента, която пееше машинарията, сякаш тялото му, цялото му тяло, отмерва нейния такт. Ритъмът се просмукваше в него и служеше за фон за неговия живот.
Тя ме пренася, помисли си той, ала тая мисъл идваше от много далеч и никак на приличаше на негова, като че мислеше друг човек. Той усети опасността да бъде пренесен в пространството и се опита да предупреди с вика си Мери, но предупреждението просъществува в съзнанието му един кратък миг и преди още да извика, той вече беше друга форма на живот.
Ръстът му се измерваше със светлинни години и всяка негова крачка беше дълга трилиони километри. Той се разпростираше със заплашителни размери във вселената, а тялото му — тънко и източено, се мяркаше като звезда в блясъка на ярки слънца, които се въртяха около него. Планетите скърцаха като чакъл под краката му. Когато на пътя му се изпречваше някоя черна дупка, той я ритваше встрани. Той протегна ръка. Дръпна пет-шест квазара, наниза ги върху нишки от звездна светлина и ги окачи на шията си.
Той изкачи един хълм от скупчени звезди. Хълмът беше висок и стръмен, трябваше да драска доста до върха. Докато се катереше нагоре, той избута много звезди, от които бе съграден хълмът, и след като ги измести, те се разтрополяха надолу, търкаляха се и подскачаха към подножието на хълма, ала подножие всъщност нямаше.
Стигна на върха и за да се задържи, застана там с разкрачени нозе, а цялата вселена се разстилаше пред него до най-далечния си край.
Вдигна юмрук и го размаха, размаха го като предизвикателство към вечността, и ехото от вика му се върна при него от най-далечната пустота на вселената.
От това място той виждаше края на времето и пространството и си спомни как някога се чудеше какво се простира между времето и пространството. Сега той го видя и се отдръпна назад. Нозете му изгубиха опора и той се търколи по хълма, а когато стигна в подножието — не точно в подножието, защото подножие нямаше — той се носеше с разперени ръце по течение от звезден прах и газ, който бушуваше навсякъде около него и го подмяташе безпощадно, сякаш беше попаднал в прегръдките на развълнувано море.