Докато си спомняше какво е видял отвъд времето и пространството, той изохка. И като изохка, той се върна на мястото, откъдето тръгна: стоеше на металната пътека, притисната между паяжиновидните машини, които си тананикаха монотонно.
Мери го държеше за ръката и се опитваше да го обърне. Той се чувстваше глупаво, не знаеше къде точно се намира, но се вслуша в монотонното тананикане и се обърна. Видя, че светещото фенерче е паднало на пода и го вдигна. Докато го вдигаше, едва не падна по очи. Мери отново го дръпна.
— Сега не можем да спрем. Как си?
— Ще се оправя — рече той. — Много съм объркан. Видях вселената…
— Значи това си видял. — Искаш да кажеш, че и ти си видяла нещо?
— Когато се върнах, ти стоеше като вцепенен — каза тя. — Отначало се боях да те докосна. Мислех, че ще се пръснеш на милиони парчета.
— Хайде да поседнем — предложи той. — Нека да поседнем за минута.
— Тук няма къде да седне човек.
— На пода. Можем да седнем на пода.
Те седнаха върху твърдата настилка на пътеката с лице един към друг.
— Сега вече знаем — каза тя.
— Какво знаем? — Той тръсна глава, сякаш да проветри мозъка си. Световъртежът бавно си отиваше, но той все още беше замаян.
— Знаем за какво са направени машините. Едуард, не можем да кажем на Бригадния генерал за това място. Той ще побеснее.
— Ние му дадохме дума — възрази Лансинг. — Трябва да сме почтени към него.
— Още веднъж намираме нещо, което не знаем как да управляваме. Също като вратите.
Той погледна през рамо назад към паяжино-образните машини. Сега можеше да ги разгледа по-добре. Главозамайването си отиваше.
— Ти спомена, че си видял вселената. Какво искаш да кажеш с това?
— Мери, Мери! Не можеш ли да изчакаш една минута?
— Това ти причинява болка.
— Мисля, че е така. — Аз се отървах малко по-леко.
— Благодарение на твоето силно самообладание.
— Не се шегувай — каза тя. — Не го обръщай на шега. Това е нещо сериозно.
— Зная. Извинявай. Искаш да знаеш и аз ще се опитам да ти обясня. Аз се разходих из вселената. Бях висок и голям. Тялото ми беше направено от блестяща слънчева светлина, може би беше кълбо от опашката на комета. Всичко стана като на сън, но не истински сън. Аз бях там. Смешно, но бях там. Изкачих един хълм от струпани една върху друга звезди и като застанах на върха на хълма, видях вселената чак до края на времето и пространството, до там, където изчезваха времето и пространството. Видях онова, което се простира отвъд времето и пространството, но не помня какво точно беше то. Хаос, може би това е името му.
Разпененото нищо, яростното сърдито нищо.
Никога не съм мислил за нищото като за беснеещ гняв. Това ме потресе. Като казвам яростно, нямам предвид нещо горещо. То беше студено. Студено не с неговата температура, защото нямаше начин да разбера каква е температурата му. Едно отровно, убийствено студено. Изоставено. Не, нещо по-лошо от изоставено. Враждебно срещу всичко, което съществува или е съществувало. Настръхнало срещу всичко, което не е нищо, унищожаващо всичко, което не е нищо.
Тя направи едно мило движение с ръце.
— Не трябваше да те питам. Не трябваше да настоявам. Много съжалявам, че те принудих да ми разкажеш за това. Не ти беше лесно.
— Исках да ти го разкажа. Сам щях да ти го разкажа, може би не веднага. Но сега всичко отмина и се чувствам по-добре. Право да ти кажа, вече се отдалечих от станалото. От това, което ми сториха, което ни сториха. Ти каза, че също си видяла нещо.
— Не същото като теб. Не толкова опустошаващо. Сигурна съм, че машината направи това за нас. Тя взема твоя ум, твоето его, взема жизнените ти сили, цялата ти личност, изтръгва ги от теб и ги изпраща някъде далече. Ти каза, че е станало като на сън, но не било сън. Машината не би могла да сънува. Ако някой действително можеше да отиде там, където си бил ти, той щеше да види същото. Малко е абсурдно, разбира се…
— Ритнах с пета една черна дупка. Изкачих звездна планина. Планетите скърцаха като чакъл, когато стъпвах по тях.
— Това е абсурдното, Едуард. Съпротивлението, бунтът на твоя разум. Защитният механизъм е имал за цел да запази разсъдъка ти.
Ето го смешното. Големият смях, който трябва да ти покаже, че нямаш разум.
— Искаш да кажеш, че аз наистина съм бил там? Че умът ми наистина е бил там?
— Хайде да погледнем истината в лицето — каза тя. — Хората, които са живели в тоя град, са били талантливи учени и необикновени техници. Те са създали и този апарат, и вратите, и графичния екран на Бригадния генерал. Техният разум и техните намерения са насочени в друга посока, не като моят и твоят разум. Те предизвикват у нас паника, дават отговори, за които никога не сме мислили. Колкото и да са абсурдни, вратите са ясни. Но това, което виждаме тук, е недостъпно за ума. В известен смисъл то може да е научна ерес.