Вървяха бавно, не се и опитваха да бързат. Пътеката вече не можеше да се нарече път. Понякога стигаха до равнината на наводнявани в далечното минало райони, ала бързо ги оставяха зад гърба си, за да навлязат отново във фаталната, колоритно-необуздана лудост на издълбаната земя.
Малко преди падането на нощта те избраха място за лагер в подножието на висока глинеста скала. Дърва намериха в струпаните от течения купчинки, отложени тук открай време, когато високи дървета са се извисявали край разпенените потоци, издълбали тая земя. Дърва намериха, но не и вода. Ала денят не беше прекалено горещ и манерките им бяха пълни почти до горе.
Тук-там се виждаше рядка растителност. С изключение на няколко места, обрасли с висока трева, и няколко групи иглолистни растения, притиснати към почвата, набраздената земя беше гола.
След вечеря те седяха и гледаха как великолепието на багрите бавно изчезва. С падането на нощта изгряха ярки едри звезди. Загледан в небето, Лансинг откри познати съзвездия. Няма съмнение, че това е Земята, каза си той, но не старата близка Земя, която той познаваше. Това беше друга планета в друга звездна система — беше една от алтернативните Земи, за които му разправяше Анди, без даже за миг да допусне, че наистина може да има такива Земи.
Мисълта за времето тревожеше Лансинг. С незначителната промяна на съзвездията в нощното небе, ако изобщо имаше промяна, разликата между тази Земя и оная, която познаваше, едва ли надхвърляше няколко десетки хиляди години. И още нещо: на тази Земя се беше появила велика или поне по-велика цивилизация от цивилизацията на собствената му Земя, тя беше израсла, беше се развила, разцъфтяла и след това беше загинала. Възможно ли е, питаше се той, тук, на това място, да е започнало най-ранното развитие на човека? Възможно ли е човешкият род да се е развил няколко милиона години по-рано? Има ли вероятност критичната точка между двете култури да е краят на човешкия род на неговата Земя, изискващ ново начало? Тази мисъл го тревожеше. Ако човечеството е загинало на една от Земите, какъв е неговият шанс да започне отново, да му се даде втора възможност? Разумът му подсказваше, че този шанс е почти невъзможен.
— Едуард! — извика му Мери. — До сега не си казал нито дума. Какво става?
Той тръсна глава.
— Случайни мисли. Нищо особено.
— Чувствам се неудобно, защото тръгнахме много скоро — каза Сандра. — Ние наистина не дадохме възможност на Бригадния генерал да се върне.
— Защо не ни каза? — попита я Мери. — Ти не обели нито дума. Щяхме да те послушаме.
— Беше много тревожно, когато искахте да тръгнете. Не бих могла да понеса мисълта, че ще остана още един ден в града.
— Мен, ако питате — рече Юргенс, — мисля, че само си загубихме времето да го чакаме. Той си отиде и си отиде за добро.
— Какво ще стане с нас сега? — въздъхна Сандра.
— Защото Енорийския свещеник и Бригадния генерал си отидоха? — попита Юргенс.
— Не защото двама си отидоха, не и заради тези двама. Бяхме шестима, сега сме четирима. Кога ще останем трима или двама?
— Сега шансовете ни са по-големи, отколкото в града — каза Мери. — Градът е убиец. Ние загубихме нашите хора в града.
— Ще се оправим — рече Юргенс. — Ще налучкаме пътя. Като си отваряме очите, няма да пропуснем шансовете си.
— Но ние не знаем къде отиваме — разплака се Сандра.
— Никога не сме знаели — забеляза Юргенс. — Още в самото начало, когато бяхме захвърлени в тоя свят, ние не знаехме къде отиваме. Може би зад следващия завой на пътеката ни чака отговорът. Може би ще научим това вдругиден или ден по-късно.
Тази нощ Душещия се върна пак. Той сумтеше около лагера, но не влезе в него. Те седяха и го слушаха. В неговото присъствие имаше нещо успокоително, сякаш се е върнал стар приятел, сякаш изгубено куче е намерило пътя към къщи. Сумтенето не будеше страх. Душещия не влезе в града с групата, може би също като тях не обичаше града. Ала сега, когато отново поеха по пътеката, Душещия се върна да се присъедини към тях.
Малко преди мръкване на втория ден те стигнаха до древните руини, които се виждаха на малка тераса над пътеката.
— Място за преспиване — каза Юргенс.
Те се изкачиха на терасата и стигнаха до куп паднали камъни — блокове от мек пясъчник, които някога са били вградени в ниска стена около малка полусрутена постройка в средата на правоъгълник, ограничен от стената.
— Пясъчник — рече Лансинг. — Откъде ли е взет?
— От там — отговори Юргенс и посочи ниска глинеста скала, която оформяше задната част на терасата. — Слой пясъчник в глината. Тук има стари, много стари следи от разработване на каменна кариера.