— Странно! — рече Лансинг.
— Нищо странно — възрази Юргенс. — На отделни места по пътя имаше открити пясъчници.
— Не съм забелязал.
— Трябва да се взираш по-внимателно, за да ги забележиш. Те са със същия цвят като глината. Видях първия пясъчник случайно и оттогава все гледам за тях.
Площта, опасана от порутените стени, беше два декара, не повече. Руините в центъра на това място някога са били сграда с една стая. Покривът беше паднал вътре, стените бяха съборени. Няколко счупени глинени съдове бяха пръснати по онова, което някога е било добре утъпкан земен под, а в единия ъгъл Юргенс намери потъмняла очукана метална тенджера.
— Място за спиране на пътниците — каза Сандра. — Кервансарай.
— Или укрепление — рече Юргенс.
— Укрепление срещу кого? — попита Лансинг. — Тук няма срещу кого да се защитаваш.
— Някога може и да е имало — възрази роботът.
Пред рухналата къща те откриха следи от стар лагерен огън, купчина пепел и почернели от огъня камъни, наредени около огнището, които може би са служили за готвене. Близо до огнището бяха натрупани малко дърва.
— Последните хора, които са били тук, са събрали малко повече дърва — каза Юргенс. — Ще ни стигнат за тая нощ.
— А вода? — попита Лансинг.
— Мисля, че имаме достатъчно — отговори Мери. — Утре ще налеем отново.
Лансинг мина зад съборената стена и се вгледа в чудовищно издълбаната земя. Зла земя, каза си, това бяха думите, които търсеше цели два дни и които изплуваха едва сега в съзнанието му. В западната част на двата щата Дакота се разстилаше такава земя като тая, която първите заселници — може би французите, той не помнеше точно — бяха нарекли Зла земя. Зла земя за пътуващия по нея. Тук преди много години гигантски наводнения, причинени от поройни дъждове, бяха подкопали земята, бяха я изваяли, отнасяйки почвата. Имаше няколко места от по-здрав материал, устоял на побеснялата вода, за да се превърне най-подир в изкривени фигури, запазени до днес.
Някога, през отдавна отминали дни, тази пътека, по която дойдоха, може да е била търговска артерия. Ако Сандра е права, ако тези развалини някога са били кервансарай, това трябва да е било спирка за керваните, носещи скъпоценен товар за града и от града. Но ако е за града, трябва да има и начало за керваните. Къде се намира другият краен пункт на пътя?
Мери дойде зад гърба му и застана до него.
— Пак ли те мъчат безинтересни мисли?
— Само се опитвам да надникна в миналото. Ако можем да видим миналото, ако разберем какво е имало тук преди хиляди години, можем да разберем по-добре това, което става сега. Сандра предполага, че тук някога е имало спирка за пътниците.
— Това е спирка за нас.
— А преди нас? Едва сега разбирам, че керваните вероятно са минавали по този път може би преди много столетия. За тях това е било позната земя. За нас тя е непозната.
— Ще се оправим — успокои го тя.
— Навлизаме все по-дълбоко в неизвестното. Нямаме представа какво ни чака по пътя. Някой ден храната ни ще свърши. Какво ще правим тогава?
— Остава ни храната на Енорийския свещеник и Бригадния генерал, която носим с нас. Ще мине много време, преди да свърши. Водата е най-голямата ни грижа в момента. Утре може да намерим вода.
— Тази опустошена земя трябва да свърши някъде — каза той. — Ще намерим вода, когато излезем от нея. Хайде да се върнем при огъня.
Луната тая нощ се показа по-рано, една пълна или почти пълна луна, заливаща Злата земя с неземна призрачна светлина. От другата страна на пътеката се издигаше внушителен стръмен хълм, чиито склонове се губеха в мрака, но силуетът му се очертаваше рязко от издигащата се луна. Седнала близо до огъня, Сандра трепереше.
— Това е царство на феите — каза тя, — но проклето царство на феите. Никога не съм мислила, че царството на феите може да е проклето.
— Твоето мнение — обърна се към нея Лансинг, — носи отпечатъка на света, в който си живяла.
Сандра избухна.
— Няма нищо лошо в света, в който съм живяла. Той беше красив, беше пълен с красиви неща и красиви хора.
— Точно това имам предвид. Ти нямаш възможност за сравнение.
Думите му бяха заглушели от внезапен вой, който сякаш идваше отгоре.
Сандра скочи на крака и извика. Мери се хвърли към нея, хвана я за раменете и я разтърси.
— Млъкни! — кресна й тя. — Запази спокойствие.
— То ни преследва! — пищеше Сандра. — Върви по петите ни.
— Там горе — посочи Юргенс към хълма. Воят замря и за миг настана тишина. — Горе на ръба — каза спокойно Юргенс.