И то наистина беше там. Това нещо, което виеше, беше едно чудовищно същество, осветено от изгрялата луна, една черна фигура под кръглия лик на луната.
То приличаше на вълк, но беше много по-голямо, по-тежко, по-пълно от вълк, и все пак то излъчваше сила и ловкост, които са отличителните черти на вълка. Беше огромен рунтав звяр, малко раздърпан, сякаш е преживял трудни времена в отчаяна борба за малкото храна, която е намирал, звяр, който се прокрадва да намери място за нощуване, подтикван от агонията, която го кара да излива воплите си пред света.
Звярът отметна глава, вдигна муцуна и отново се обади. Този път това не беше вой, а хълцащо ридание, което се понесе над земята и затрептя сред звездите.
Лансинг усети, че хлад обхваща тялото му и хвърли всички сили да се задържи прав, защото коленете му се огънаха. Сандра се строполи на земята, обхванала с ръце главата си. Мери се наведе над нея. Лансинг усети как една ръка ляга на раменете му. Обърна глава и видя, че Юргенс е до него.
— Аз съм добре — рече Лансинг.
— Разбира се — каза Юргенс. Виещия стенеше и скимтеше, ревеше и изливаше своята скръб. Тя си отиде завинаги, поне така изглеждаше, после също така внезапно, както се появи, звярът изчезна. Луната, която плуваше на изток, освети само тънката извита линия на извисяващия се заплашително хълм. Тази нощ, след като тримата заспаха в спалните си торби и Юргенс остана на пост, Душещия се появи от нощта и започна да души осветения кръг на лагера. Легнали в своите торби, те слушаха сумтенето и не се страхуваха. След Виещия на върха на хълма той беше желан гост, дошъл да ги навести.
На другата сутрин те стигнаха до края на Злата земя и навлязоха в тясна, постепенно разширяваща се зелена долина. От един поток, който се виеше из долината, си наляха вода. Докато вървяха покрай потока, долината се разшири още повече, потискащият силует на Злата земя остана назад и скоро се превърна в бледо петно на хоризонта, докато най-сетне окончателно изчезна.
Малко преди залез слънце те стигнаха до друг поток, по-широк от първия, чиито води идваха от запад, и на мястото между двата потока, където те течаха един до друг, пътниците стигнаха до страноприемница.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Още с отварянето на вратата те се озоваха в голяма обща зала, в единия край, на която се виждаше камина. Пред камината имаше голяма маса, около която бяха наслагани столове. Двама души седяха на столове с лице към огъня и с гръб към новодошлите. Трътлеста ниска жена с лице като месечина изтича от кухнята, като избърсваше ръце в карираната престилка, завързана около кръста й.
— О, вие вече сте тук! — каза задъхано тя. — Заварихте ме неподготвена. Пристигате по-рано, отколкото очаквах.
Тя спря пред тях, като продължи да бърше ръцете си, и ги погледна с кривогледите очи на кръглото си лице. Вдигна ръка да отмахне един паднал кичур от лицето си.
— Виж ти, виж ти! — меко възкликна тя. — Та вие сте четирима! Изгубили сте само двама души при преминаването през града. Хората до огъня са загубили четирима, а има и други групи, които бродят наоколо.
Слаб шум накара Лансинг да погледне към другия край на стаята — едно затъмнено място далеч от огъня. Там той видя картоиграчи, насядали около масата, които бяха толкова увлечени в играта си, че не забелязаха пристигането на групата. Едва сега той разбра, че звукът, който чуваше, беше мекото плющене на картите по дъските на масата. Той кимна към картоиграчите.
— Кога се появиха? — попита той.
— Дойдоха миналата нощ — отговори жената. — Отидоха право към масата и веднага седнаха. И до сега играят.
Двамата, които седяха пред огъня, станаха от местата си и прекосиха стаята. Бяха мъж и жена. Жената — руса, висока и тънка като топола, мъжът напомни на Лансинг за един търговец на ценни книжа, който се опитваше да му пробута съмнителна стока. Жената подаде ръка на Мери.
— Казвам се Мелиса. Не съм човешко същество, макар че много приличам на хората. Аз съм кукла.
Тя не даде други обяснения, само се ръкува с всички.
— Аз съм Йоргенсон — каза мъжът. — много се радвам да ви видя. Трябва да ви призная, че и двамата сме уплашени. Аз се крия тук с дни и се опитвам да убедя и двама ни, че трябва да продължим безсмисленото пътуване, в което сме въвлечени против волята си.
— Разбирам как се чувствате — каза Лансинг. — Всички ние, казвам ви го спокойно, сме имали подобни пристъпи.
— Да отидем до огъня — предложи Йоргенсон. — Имаме една бутилка, с която не напредваме бързо. Надяваме се да ни помогнете.
— С най-голямо удоволствие — съгласи се Лансинг. — Благодаря за поканата.