Жената с престилката, по всяка вероятност собственичка на страноприемницата, беше изчезнала. Картоиграчите не им обръщаха внимание.
Когато седнаха пред огъня с пълни чаши в ръце, Йоргенсон каза:
— Сега ще се опознаем по-добре и ще обменим опит и мисли. Доколкото зная, аз съм пътник във времето. Когато за първи път пристигнах на това място, мислех си, че просто минавам от тук и ако наистина беше така, отдавна да си бях отишъл. Изглежда случаят не е такъв. Защо е така, не зная. Не мога да разбера какво става, това е първият случай, когато засичам във времето.
Лансинг отпи от питието и то му се стори много добро. Той отпи още една глътка.
— Както вече ви казах — поде Мелиса, — аз съм кукла. Още не ми е ясно какво точно значи кукла, но по начина, по който съм създадена, се досещам, че това е имитация на човешко същество. Защо трябва да се имитират човешки същества, не зная точно. Има само няколко такива като мен или по-точно имаше такива като мен, защото аз вече не съм там. Ние, няколко такива като мен, живеехме в нещо, което мога да нарека последния град, място на голям комфорт и удобство, в който си живеехме хубав живот, само дето нашият живот нямаше никаква цел, което в крайна сметка е малко потискащо. Бяхме, както казах, само няколко като мен и напълно е възможно всички да сме били кукли, само че аз винаги се страхувах да попитам. Боях се, нали разбирате, че съм единствената кукла сред тях и ако това се разкрие, ще бъде ужасно.
— От години търся точно определено място и време — продължи разказа си Йоргенсон. — Веднъж, много отдавна, бях за малко там и изведнъж, без да зная как, изчезнах от това място. Оттогава вечно го търся и колкото и да се опитвам, винаги не успявам да стигна до него. Мисля си дали по някаква причина това място не е затворено за мен. Ако е така, чудя се защо.
— Ако го помниш добре, това ще ти помогне да го намериш — каза Мери. — Искам да кажа, че щом знаеш времето и мястото…
— О, зная много добре времето и мястото. Беше през двайсетте години на двайсети век, през така наречените „шумни двайсет“, само че в тях нямаше много шум. Имаше мир и тишина, мир и тишина в безкрайния летен ден. Светът още не беше стигнал до циничната изтънченост, която дойде след няколко десетилетия. Помня го много добре. Струва ми се, че беше през 1926 година, а месецът беше август. Намирах се в малко крайморско градче на източния бряг. Може да е Масачузетс, но по-вероятно е било Делауеър или Мериланд.
— Нито едно от тези имена не ми говори нещо — оплака се Мелиса. — Каза ми, че е в Северна Америка, но аз не познавам Северна Америка. Зная само градчето, където живеехме. Беше великолепно построено и имахме малки тичащи механични прислужници, които поддържаха образцова чистота и се грижеха за нас. Нямаше имена на градовете, нямаше име и мястото, където живеехме. Не ни трябваше да знаем дали има име, пък и не искахме да ходим никъде, така че нямаше имена на градовете, нямаше имена за другите места, ако наистина имаше други места.
— Бяхме шестима, когато дойдохме на това място — каза Йоргенсон.
— И ние бяхме шестима — възкликна Мери. — Мисля си дали всички групи като нашата са били съставени от шест души.
— Не зная — сви рамене Йоргенсон. — Познавам само нашата и вашата група.
— Имахме един идиот — започна Мелиса. — Не някой, който дрънка глупости, а много забавен тип. Беше пълен със смехории. Правеше се на клоун и пускаше най-остроумните игри на думи. Беше играчът от Мисисипи. Никога не съм го питала какво е това, защото не исках да покажа невежеството си, но сега ще попитам. Може ли някой да ми каже какво е Мисисипи?
— Това е река — отговори Лансинг.
— Съдържателката спомена, че сте загубили четирима от хората си в града — каза Мери. — Можете ли да ни обясните как ги изгубихте?
— Те не се върнаха — каза Мелиса. — Един ден всички излязохме да търсим нещо. Какво дирехме, нямам представа. Малко преди да се стъмни двамата се върнахме на площада, където беше лагерът ни. Запалихме огън, приготвихме храна и чакахме останалите. Чакахме ги цяла нощ, но те не дойдоха. После, треперещи от страх, тръгнахме да ги търсим. Дирихме ги пет дни, но от тях нямаше и следа. И всяка нощ един огромен звяр излизаше на хълмовете над града и оплакваше с вой съдбата си.
— После намерихте пътеката на запад от града и най-подир стигнахте до страноприемницата — каза Сандра.
— Точно така направихме — кимна Йоргенсон. — Оттогава се крием тук, страх ни е да вървим нататък.
— Стопанката само ни подмята, че ни е време да тръгваме — продължи думите му Мелйса. — Знае, че нямаме пари. Двама от нашата група имаха пари, но парите изчезнаха с хората.