Выбрать главу

— Ние имаме известна сума — каза Лансинг. — Ще платим сметката и вие можете да тръгнете с нас.

— Имате намерение да пътувате? — попита Мелиса.

— Разбира се, че ще пътуваме — отговори Юргенс. — Какво да правим тук?

— Но всичко е толкова безсмислено — извика Йоргенсон. — Поне да знаехме защо сме тук и какво трябва да правим. Имате ли някакви сведения?

— Никакви — отвърна Мери.

— Блъскахме се като мишки в лабиринт — каза Лансинг. — Може би сега ще имаме повече късмет.

— Когато бях у дома преди да се прехвърля тук, имахме игрални маси — подхвана Мелиса, — Играехме с часове, понякога и с дни. В игрите ни нямаше правила, правилата се развиваха, докато играехме. Даже когато определяхме някои правила или поне си мислехме, че те съществуват, правилата се сменяха отново.

— Някой печелеше ли? — попита Мери.

— Не помня. Мисля, че никой никога не е печелил. Но ние не разсъждавахме, разбира се. Това беше просто игра.

— Тази игра е истинска — рече начумерено Йоргенсон. — Всички сме заложили на нея живота си.

— Някои скептици мислят, че няма стабилни принципи във вселената — каза Лансинг. — Малко преди да напусна моя свят, говорих с един човек — с един мой приятел, с един гръмогласен мой приятел — който предполага, че вселената се управлява от случайности или дори нещо по-лошо. Аз не вярвам на това. В работите на вселената трябва да има елемент на разум. Трябва да има причина и следствие. Трябва да има цел, макар че ние не можем да схванем целта. Дори ако някои по-развити и интелигентни форми на живот ни накарат да седнем и ни обяснят всичко до най-важната подробност, ние и тогава няма да ги разберем.

— А това не ни дава големи надежди — каза Йоргенсон.

— Да, мисля, че не ни дава. Въпреки всичко това може да означава, че има надежда.

— Има някои тайни — рече Юргенс. — Говоря за основното значение на тази дума, а не за изтърканото й сензационно съдържание. Тези тайни могат да бъдат разкрити, ако някой насочи към тях разума си.

— Ние попитахме стопанката какво има по пътя пред нас — каза Мелиса. — Тя не можа да ни каже почти нищо.

— Също като оня голям пън в първата страноприемница — рече Йоргенсон. — Каза ни само за куба и за града.

— Стопанката — намеси се Мелиса — обясни, че малко по-нататък ще стигнем до пеещата кула. Нищо повече. Само че ни предупреди да вървим на запад, а не на север. На север, каза тя, се простира Хаоса. Хаоса с главна буква.

— Тя не знае какво е Хаоса — обясни Йоргенсон. — Знае само думата. И трепери като я произнася.

— Тогава трябва да тръгнем на север — рече Юргенс. — Човек става подозрителен, когато някой го предупреждава да не отива някъде. Мисля, че там ще намерим нещо, за което не сме и предполагали.

Лансинг допи питието си и сложи чашата на масата. Той стана бавно, прекоси стаята и застана до масата, където четиримата посетители играеха на карти.

Той дълго стоя до тях и никой не му обърна и най-малкото внимание, сякаш не бяха забелязали неговото присъствие. Внезапно един от тях вдигна глава и се обърна да го погледне.

Лансинг отстъпи крачка назад, ужасен от това което видя. Очите на картоиграча бяха тъмни дупки в череп, от които надничаха две черни обсидианови камъчета. Носът не беше просто нос — той беше две дишащи цепнатини, разположени на повърхността между очите и устата. Устата беше друга цепнатина без каквито и да било устни. Картоиграчът нямаше брада, лицето му продължаваше рязко надолу към шията.

Лансинг се обърна и се махна от тях. Когато стигна до масата пред огъня, той чу Сандра да казва със странен трепет в гласа:

— Нямам търпение да стигна до пеещата кула.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Те стигнаха до пеещата кула на четвъртия ден след тръгването от страноприемницата.

Кулата всъщност не беше никаква кула, съоръжението приличаше повече на игла. Кацнало на върха на висок хълм, то пробождаше небето като вдигнат нагоре пръст. В основата си имаше диаметър около два метра и се извисяваше на трийсетина метра над земята. Кулата имаше неприятен розов цвят и нейният материал много приличаше на материала, от който беше изграден кубът. Пластмаса, рече си Лансинг, макар да беше сигурен, че това не е пластмаса. Когато долепи дланта си до гладката повърхност, той усети някакво трептене, сякаш вятърът, който идваше от запад, я караше да трепти по цялата си дължина като стърчаща, заострена, необикновена струна от цигулка под движението на огромен лък. С изключение на Сандра всички бяха разочаровани от музиката, която тя издаваше.

Йоргенсон каза, че това всъщност не е музика, а шум. Шумът не беше много висок, но понякога леко се извисяваше. Той напомняше на Лансинг за камерна музика, макар че познанията му за камерната музика не бяха много задълбочени. Много отдавна, спомни си той, през един неделен следобед Алис го заведе на концерт от камерна музика и цели два часа той, страда мълчаливо и истински. Освен това, въпреки че най-често музиката беше тиха, тя криеше в себе си фантастична енергия. Те чуха първата част, изсвирена от вятъра, на третия ден следобед.