Той сложи ръка върху нейната и я притегли към себе си. Тя отпусна глава на рамото му.
— Не мога да те оставя тук съвсем сама — каза той. — Страх ме е да те оставя тук сама.
— Трябва.
— Мога да тръгна на север сам. Юргенс ще остане тук при теб.
— Не, предпочитам Юргенс да дойде с теб. Тук не е опасно, опасността е там, на север. Не разбираш ли? Така трябва да стане.
— Да, зная. В това има смисъл, но аз просто не мога да те оставя.
— Трябва да го сториш, Едуард. Ние трябва да знаем какво търсим на север.
— Или на запад.
— Да, вярно. Това нещо може да е и тук, но ние не знаем какво е. Бедната Сандра може да се е насочила правилно. Има вероятност тя до открие нещо, но това е само вероятност. Не си струва да чакаме всички тук.
— Ще се пазиш ли? Нали ще останеш тук и няма да рискуваш?
— Обещавам ти — каза тя.
На другата сутрин тя го целуна за сбогом и каза на Юргенс:
— Грижи се за него. Разчитам на теб да се грижиш за него.
Юргенс й отговори гордо:
— Ще се грижим един за друг.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
От страноприемницата до кулата цялата земя беше суха и безводна. На север от кулата сушавата земя се превърна в пустиня. Стана трудно да се върви. Пясъкът се сипеше под нозете, когато се изкачваха по дюните, вятърът духаше непрекъснато от северозапад и хвърляше пясък в лицата им.
Те не говореха, вървяха с глави, наведени срещу вятъра. Юргенс гледаше компаса и проверяваше курса по него, така те бавно се придвижваха на север. Роботът куцукаше напред, Лансинг се влачеше след него. Отначало Лансинг вървеше пръв, а роботът куцукаше след него, ала когато Лансинг се умори, Юргенс с неговото неуморимо механично тяло пое водачеството.
След няколко часа път голямата част от дюните изчезнаха и те излязоха на твърда, макар и все още покрита с пясък земя.
Като гледаше как роботът накуцва енергично пред него, Лансинг продължи да му се чуди. Юргенс продължаваше да е загадка за него, макар че всеки от групата беше загадка. Той се опита да премисли какво знаеше за всеки от тях и забеляза, че сведенията му са съвсем повърхностни. Мери беше инженер в един свят, където още съществуваха старите империи от осемнайсети век, те създаваха един стабилен, но безмилостен свят. Освен това той знаеше още малко за нея по една проста причина: той я обичаше. Нямаше представа в каква служба е работила, с каква инженерна дейност се е занимавала, не знаеше нищо за нейното семейство или за миналия й живот, знаеше за нея може би по-малко, отколкото за всеки друг.
Светът на Сандра беше твърде мъгляв, той носеше една култура, която Лансинг не разбираше, макар често да си казваше, че нейната културна среда е чисто и просто една субкултура, в която тя е съществувала. Истинската култура на нейния свят може да е нещо съвсем различно и тя самата да не знае за нея повече, отколкото той. Помисли си, че не са били много добри със Сандра. Цялата група постоянно я пренебрегваше. Ако й се дадеше възможност, тя би могла да допринесе много за успеха. Ако беше участвала в експеримента с машината в подземието, както Лансинг и Мери, тя може би щеше да научи много повече от тях. Дори сега, в тези близки връзки с музикалната кула, тя би могла да намери решението, което всички търсеха.
Енорийския свещеник, според Лансинг, беше отворена книга, макар че от друга страна можеше да е творение на една субкултура. Нямаше видими причини да се предполага, че неговият свят е бил толкова фанатичен, така ограничен и така порочен, както свещеникът виждаше собствения си свят. Ако имаше време, те може би щяха да разберат Енорийския свещеник, може би щяха да открият някаква област на разбирателство и като знаят произхода му, да се отнесат със симпатия към объркания му начин на мислене.
Бригадния генерал, помисли си Лансинг, беше нещо съвсем различно. Беше потаен, не искаше да опише своя свят, отказа да им разкаже как е бил прехвърлен на това място. Опитваше се да доминира, изгарян от жестоката нужда да бъде господар и командир, не желаеше да слуша доводите на другите, а само своите собствени доводи, и наистина си остана загадка. Без съмнение той не е бил представител на някаква субкултура. Изглежда неговият свят представляваше военна анархия — стотици сражаващи се владетели се избиваха помежду си. Това е игра, каза им той, само игра, но тя е смъртоносна.
А Юргенс? Там нямаше субкултура, това беше един свят, изоставен заради звездите, а останките от него се плъзгаха към неразбираемо варварство. Свобода, беше му казал Юргенс, той най-подир получи своята свобода от тежката отговорност да се грижи заедно с другите роботи за жалките останки от човечеството. Свобода ли, мислеше Лансинг. Чудеше се дали и сега Юргенс е разбрал, че той не е получил своята свобода. Той още си играеше на пастир сред хората, даже сега го правеше по-подчертано — хвърляше се през тази пустиня към Хаоса така, сякаш само той можеше да го разгадае. Даже и да бяха стигнали до този безподобен свят, той щеше да застане отстрани, винаги готов да помогне, винаги с нуждите и надеждите на другите, на неговите човешки същества, загнездени в неговия разум.