Ала по някаква причина той не беше дарил с цялата си вяра своите човешки същества. На него, Лансинг, беше разкрил част от съдбата си: разказа му за своя свят, за хобито си да прави човекоподобни кукли, вдъхновено от старите приказки на човечеството. Кукли, мислеше си Лансинг, също като куклата Мелиса? На всички останали не беше казал нищо, заинати се и мълчеше, даже когато Мери го попита повече или по-малко открито.
Това буди недоумение, мислеше си Лансинг. Защо роботът се довери само на един от тях, но не и на другите? Съществуваше ли между тях връзка, която роботът виждаше, а човекът — не?
Право пред него Юргенс спря в подножието на малка дюна. Когато Лансинг се приближи до него, роботът показа някакъв предмет, който стърчеше над дюната. Това беше тежък балон от стъкло или прозрачна пластмаса, подобен на шлем от космически костюм, а в него, обърнат към тях, имаше човешки череп. Оголеният ред зъби блестеше срещу тях в широка усмивка, а единият от зъбите, както забеляза Лансинг, беше златен и сияеше на слънцето. Над пясъка се показваше кръгло парче метал, а някъде вдясно, по-далеч върху склона на дюната, беше захвърлен друг къс метал.
Юргенс извади лопатка от раницата си и започна да копае пясъка. Без да промълви нито дума, Лансинг стоеше и гледаше.
— След малко ще видим, какво е това — рече Юргенс. Няколко минути по-късно те видяха.
Металната измишльотина повтаряше точно човешките очертания. Имаше три крака, а не два, две ръце и тяло. Беше дълга над три метра, а в горната й част имаше място, в което се намираше черепът на отдавна умрял човек. Костите бяха пръснати из цялата местност, която човекът някога е обитавал. Черепът беше затворен в прозрачния балон.
Клекнал до откритието си, Юргенс вдигна глава към Лансинг.
— Какво предполагаш? — попита той.
Лансинг потрепера.
— Ти предполагай, а не аз.
— Добре — съгласи се роботът. — Машина за пътуване.
— Машина за пътуване?
— Твърде вероятно. Това е първото нещо, което ми идва на ум.
— Каква е тая машина за пътуване?
— Нещо подобно създадоха хората от моята планета преди да тръгнат към звездите. Трябваше да се използва на други планети. Във враждебна обстановка, предполагам. Никога не съм виждал такива машини, само съм чувал за тях.
— Машина, която да се движи по враждебна планета?
— Точно така. Свързана е с нервната система на човека. Сложна система, която напълно съответства на системите в човешкото тяло. Заповядваш й да върви и машината тръгва. Същото е и с ръцете.
— Ако това е вярно, Юргенс, ние виждаме един от коренните жители на тази планета. Нито един човек не би могъл да се пренесе тук като нас, ако е навлечен с такава машинария. Разбира се, ние идваме облечени в дрехите си, но…
— Не можеш да го измъкнеш от машината — каза Юргенс.
— Може би — съгласи се Лансинг. — Но такъв човек, ако идва отнякъде, щеше да дойде от алтернативен свят, враждебен за човека. Толкова замърсен, толкова опасен…
— От свят на войни — добави Юргенс. — Пълен със смъртоносни лъчи и газове.
— Да, предполагам, че и това е възможно. Но след като веднъж е стигнал до този свят, той няма да има нужда от машината. Въздухът тук не е замърсен.
— Ти сигурно разбираш — започна Юргенс, — че той не може да се отдели от апарата. Така се е сраснал биологично с него, че не е успял да се освободи от тая черупка. Той вероятно не е мислил много за последиците, защото е свикнал с него. Освен това една такава машина има известни предимства. Това е напълно възможно, особено в свят като този.
— Да — кимна Лансинг, — това е възможно.
— И тук той стига до провала — рече Юргенс. — Тук, въпреки цялото си високомерие, той стига до своя окончателен провал.
Лансинг погледна към робота.
— Мислиш си, че всички хора са високомерни, че това е белег на човешкия род.
— Не всички хора — каза Юргенс. — Ти можеш да разбереш, ако в мен има малко горчивина. Да останеш зад…
— Раната е гнояла през цялото време.
— Не е гнояла — рече Юргенс.
Те помълчаха малко, сетне роботът каза:
— Не става дума за теб. Ти не си високомерен. Никога не си бил. Енорийския свещеник беше, същият беше и Бригадния генерал. Сандра по свой деликатен начин…