— Да, зная — кимна Лансинг. — Надявам се, че ще можеш да им простиш.
— Само ти и Мери — рече Юргенс. — Готов съм да дам живота си за теб и Мери.
— И все пак ти не разказа на Мери за себе си. Отказа да й се довериш.
— Тя щеше да ме съжалява. Не бих могъл да издържа съжалението. Ти никога не си ме съжалявал.
— Не, не съм — каза Лансинг.
— Едуард, хайде да оставим високомерието настрана. Да си вървим по нашия път.
— Ти водиш, аз съм след теб — каза Лансинг. — Нямаме време за губене. Не исках да оставя Мери. Дори и сега едва се сдържам да не се върна.
— След три дни ще се върнем. Ще я намерим жива и здрава. Дадохме си не повече от четири дни.
Те не срещнаха дървета по пътя си. На тая земя не растеше нищо. Вечерта спряха да пренощуват без да палят огън.
Нощта беше прекрасна със своята суровост и блясък. Голите пясъци се разстилаха под луната, която се издигаше към небесните висини, окъпани от белия й блясък, звездите блестяха свирепо.
Лансинг усети как поема в себе си магията на нощта, нейната сурова, жестока, съвършена красота. Веднъж той чу нещо, което му се стори като вой. Звукът идеше от юг, това беше като воя на огромния изгубен звяр, който ревеше над града, а след това и на високия хълм в Злата земя. Той се вслуша внимателно, защото не беше сигурен, че наистина го е чул, но воят не се повтори.
— Чу ли нещо? — попита той.
Юргенс отговори, че не е чул.
Роботът събуди Лансинг призори. Луната се беше преместила на запад, звездите на изток бледнееха.
— Хапни нещо — каза му Юргенс, — после ще тръгнем по пътя.
— Сега не искам нищо — рече Лансинг. — Стига ми глътка вода. Ще хапна по-късно по пътя.
Отначало вървяха много леко, ала към пладне отново започнаха да се срещат дюни, първо много малки, после дюните по пътя ставаха все по-големи. Те навлязоха в района на движещи се жълти пясъци под светлия лазур на небето, чийто свод се спускаше към пустинята и похлупваше пясъците. Земята пред тях постоянно се издигаше нагоре, докато най-сетне им се стори, че се катерят към суровото синьо небе. На север, право пред тях, една тясна ивица на небето ставаше все по-тъмна, приемаше все по-наситен нюанс на синьото и когато те изкачваха коварните дюни, пясъкът се сипеше под краката им, а тъмната ивица се издигаше все по-високо в небето, като се променяше от тъмносиньо в горната си част до черно малко по-надолу.
Неясен глух тътен се разнесе откъм север. Докато те бъхтеха път през дюните, тътенът ставаше все по-силен.
Юргенс спря на върха на една голяма дюна и изчака приятеля си да го настигне. Лансинг застана до него, запъхтян от катеренето.
— Това пред нас ми прилича на гръмотевици — рече Юргенс. — Задава се силна буря.
— Съдиш по цвета на небето — каза Лансинг, — но това не ми прилича на буреносни облаци. Никога не съм виждал буреносен облак с край, който върви право напред. Обикновено има голям фронт на бурята, а тук не виждам никакъв фронт.
— Преди малко си помислих, че виждам светкавица, не точно самата светкавица, а само отблясък от нея, само нейното отражение.
— Топлинна мълния — обясни му Лансинг. — Отражение на много далечна мълния върху облаците.
— След малко ще видим какво е това. Готов ли си да тръгнем или да си починем малко?
— Давай напред! Когато искам да си почина, ще ти кажа.
В средата на следобеда огромен черен облак обви целия хоризонт. На места по него се срещаха тъмно пурпурни оттенъци, всичко това придобиваше вид на заплашително явление. Наглед като че нямаше движение, не се забелязваха нито мрачни облаци, нито стремително подгонени от вятъра огромни маси пара, и въпреки това понякога на Лансинг му се струваше, че когато спираше да погледне напред, забелязваше едва доловимо движение надолу, сякаш като тънък слой от някакво вещество тече чернотата, сякаш тънък воден пласт се стича по прозоречно стъкло в летен дъжд. Самият облак като че бе зареден с ужасна сила, която превъзхождаше заплахата от тежката вода, и все пак нямаше видима ярост или заплаха от ярост освен ярките мълнии, които на интервали пресичаха лицето на мрака. Сега тътенът на бурята продължаваше непрекъснато.
— Много необикновено — рече Юргенс. — Никога не съм виждал нещо подобно.
— Това Хаоса ли е? — попита Лансинг. И докато питаше, той си спомни хаоса или чувството за хаос, макар сега да се съмняваше, че го е видял, който зърна, когато за миг се изправи на върха на слънцата над вселената. И хаосът, който видя, вселенският хаос, не приличаше никак на това тук, макар да разбираше, че ако трябва да го опише, не би могъл да каже нищо за него.