— Може би трябва да те попитам: какво е Хаоса — каза Юргенс.
Лансинг не се опита да му отговори.
Те продължиха да се изкачват, пътят стана по-стръмен, отколкото през цялото време от тръгването им до сега. Те се катереха нагоре по низ от все по-високи дюни, а пред тях хоризонтът се изкривяваше наляво и надясно, сякаш изкачваха една непрекъсната дюна, основата, на която описва полукръг, а другият й край навлиза в черната маса на небето.
Късно следобед двамата стигнаха до върха на един голям хълм, по който се изкачваха. Изтощеният Лансинг рухна на пясъка и се облегна на голям заоблен камък. Голям заоблен камък, рече си той. Огромен камък тук, където досега не е останало нищо по-голямо от песъчинка? Той се втренчи в краката си, но камъкът продължаваше да си стои тук и не само един, а цял куп заоблени камъни, кацнали малко под най-високата точка на дюната, която бяха изкачили. Те си лежаха в пясъка, сякаш през отдавна минало време някой ги е поставил тук.
Юргенс застана на върха на дюната с разкрачени нозе, забил патерицата си дълбоко в пясъка, за да се подпира и пази равновесие.
Отляво и отдясно се простираше вдлъбнатия край на дюната, а право пред тях пясъкът се спускаше стремително надолу като непрекъснат склон, докато стигнеше дъното на огромния облак, който тъмнееше заплашително пред тях. Когато погледна право към облака, Лансинг видя, че това не е облак, но какво точно представлява, не знаеше. Това беше масивна, съвсем черна стена, която се издигаше от мястото на срещата със стръмния пясъчен склон високо в небето, толкова високо, че трябваше да вдигне глава, за да види върха й. Мълниите продължаваха да разсичат предната част на стената с опустошителна ярост, бурята гърмеше и тътнеше. Той видя или може би така му се стори, че стената е чудовищна дига, изправена към небето, а през горната й част тече нещо, което не е вода, а гигантски водопад от мрак, който се спускаше по стената, един толкова плътен и непробиваем водопад, че той всъщност не виждаше никакво падане, само изпитваше хипнотично чувство за сгромолясване. Загледан пред себе си, той разбра, че не чува само гръмотевиците, а мощният ужасен грохот на онова, което падаше през върха на дигата, един шум като тътена на Ниагарския водопад или шум от нещо, което пада от голяма височина, пада от неизвестността към неизвестното. Стори му се, че самата земя под него трепери от грохота.
Той обърна глава и погледна към Юргенс, но роботът сякаш не го забелязваше. Той се беше облегнал тежко на патерицата си, загледан в мрака, който изглежда го беше омагьосал и хипнотизирал. Стоеше неподвижно и гледаше.
Лансинг върна отново погледа си към мрака и сега по-ясно от всякога той му се видя като дига, макар че миг по-късно той вече не беше сигурен, че това наистина е дига. Отначало го взе за облак, после за дига, за какво ли щеше да го помисли след това?
В едно беше сигурен — че това не е отговорът, който търсеха, че не е ключът, който след време ще им даде отговора. Също като куба и вратите, като машината и пеещата кула то беше безполезно. Може би не съвсем безполезно, но безполезно за него, за Юргенс и за другите, за интелигентността и усещането, които притежаваше човешкият ум.
— Краят на света — каза Юргенс, като произнасяше думите със странен трепет в гласа.
— Краят на света? — учуди се Лансинг и още щом промълви тези думи, изпита съжаление — глупаво беше да го казва. Защо го каза, нямаше представа.
— Може би не само на този свят — рече Юргенс. — Не единствено на този свят. Краят на всички светове. Краят на всичко. Така става във вселената. Изяжда я мракът.
Роботът направи крачка напред и извади патерицата, като търсеше здрава земя да я забие. Той не намери здраво място. Патерицата се подхлъзна и излетя от ръцете му. Болният му крак се подгъна под него и той политна напред. Той падаше и се търкаляше по склона. Раницата се изхлузи от раменете му и започна да се плъзга по склона пред него. Ръцете на Юргенс работеха трескаво, забиваха се в склона да спрат плъзгането, ала нямаше нищо, за което да се хване. Имаше само пясък и той се сриваше надолу навсякъде около него. Ръцете му оставяха дълги бразди в пясъка.
Лансинг, който до тоя миг клечеше, скочи бързо на крака. Ако можеше да се задържи прав, помисли си, забивайки крак дълбоко в пясъка под плъзгащата се повърхност, имаше шанс да стигне до Юргенс и да спре плъзгането му, да го издърпа на безопасно място.
Той направи крачка надолу и опипващият му преден крак не срещна здраво място. Пясъкът беше като прах. По него не можеше да се върви, на него не можеше да се стои. Той направи опит да се върне назад, протегна се отчаяно да стигне върха на дюната с надеждата да се изтегли от движещата се повърхност. Ала сега кракът му се плъзгаше по-бързо, заорал дълбока бразда в пясъка, той падна по лице на склона и започна да се плъзга бавно, даже много бавно, но без надеждата да спре. И не само че се плъзгаше, но целият пясък около него бавно и неотразимо се подчиняваше на всесилната гравитация.