Той разпери ръце и крака, за да създаде по-голямо съпротивление върху повърхността, по която се плъзгаше, и след като стори това му се видя, че се движи малко по-бавно, макар че беше трудно да се каже. Безнадеждно е, каза си той, за да е честен пред себе си. Всяко усилие от негова страна да се изкатери нагоре само разбутваше пясъка, караше го да се плъзга по-бързо надолу и да го отнесе със себе си.
Ала сега той знаеше, че движението надолу леко се забави и за миг плъзгането сякаш спря. Той лежеше с разперени ръце на пясъка и се боеше да помръдне, защото разбираше, че и най-лекото движение от негова страна може да поднови плъзгането.
Той не знаеше къде е Юргенс и когато се опита да обърне глава и да погледне надолу по склона с надеждата да го огледа, пясъкът отново започна да се плъзга. Той върна главата си в предишното положение, притисна я силно към склона и плъзгането спря.
Мина цяла вечност, така му се стори на него. Земята продължаваше да трепери под грохота на големия черен водопад. Шумът притъпи усещанията му, той вече не знаеше кой е и къде се намира. От мястото, където лежеше, едва можеше да види върха на дюната, по която се изкатериха двамата с Юргенс. Шейсетина метра, прецени той. Де да можеше да ги пропълзи, но да пропълзи шейсет метра — това беше невъзможно.
Той съсредоточи вниманието си върху този недостижим връх на дюната като че със самото съсредоточаване би могъл да го достигне. Върхът стоеше неподвижен и празен — една пясъчна линия на фона на синьото небе.
За миг той извърна очи да погледне встрани, да плъзне поглед по безкрайната площ на склона, върху който той се бе закрепил. Когато отново погледна към върха на дюната, там вече стоеше някой. Бяха четирима на фона на небето, стояха там и зяпаха надолу към него с физиономии, които някак глупаво и отвратително наподобяваха човешките лица.
Много бавно той се досети кои са те — бяха четиримата картоиграчи, които седяха около масата далеч от другите посетители в две различни страноприемници, а сега стояха и го гледаха с лица, подобни на черепи.
Защо са тук, мислеше той. Какво ги носеше насам? Какво можеха да търсят те на това място? Той светкавично си помисли да им извика, но веднага реши, че няма смисъл. Ако им извикаше, те просто нямаше да го забележат и това щеше да направи положението му още по-лошо. За миг той си помисли дали наистина са тук. Не си ли правеше въображението му лоша шега с него? Погледна встрани и после пак върна погледа си. Четиримата още стояха там.
Той видя, че единият от тях държи в ръката си нещо и се опита да разбере какво е то, ала не успя. Сетне картоиграчът, който държеше онова нещо, го вдигна над главата си и го завъртя. След като го стори, Лансинг вече знаеше какво е това — беше навито на руло въже. Картоиграчът му подаваше въже!
Въжето изсвири във въздуха и започна да се развива, докато летеше към него. Той знаеше, че има една, най-много две възможности да се спаси. Ако се хвърли да хване въжето, това щеше да поднови плъзгането му надолу и докато издърпат въжето, докато го навиват и хвърлят, той ще бъде твърде далеч. Въжето сякаш увисна във въздуха, движеше се съвсем бавно и се развиваше с приближаването до мястото, където лежеше. То падна върху него, хвърлянето беше съвършено. Той посегна далеч по-отчаяно, отколкото беше нужно, сграбчи го с една ръка, превъртя се и зае положение, в което да го хване и с другата ръка. Когато направи това, той се плъзна, и то много бързо. Той стисна с едната си ръка въжето, вкопчи се в него в мъртва хватка. Сетне го хвана с втората ръка и спря плъзгането с едно страхотно разтърсване, когато цялото въже се опъна. Той увисна на него с яростно стискане и започна бавно да се изкачва по склона. Придържаше се ниско до земята, избягваше всяка случайност, при която би могъл да изтърве въжето. Крачка след крачка той се придърпваше напред. После той спря да си поеме дъх и погледна нагоре по склона. Върхът на дюната пустееше, картоиграчите бяха заминали. Кой тогава, помисли си той, държи въжето? Внезапно пред него се откри гледка, от-която го заболя: другият край на въжето беше свободен. Дъхът спря на гърлото му, той се заизкачва като луд, небрежно, без да мисли. Единственото, което имаше значение за него, беше да стигне до върха, преди краят на въжето да падне надолу. Той усети как тялото му се изкачи на върха. Едва сега той спря да се катери.