Претърколи се и седна. Не изпусна нито за миг въжето, докато не седна на твърдата повърхност от безопасната страна на склона. Едва тогава го пусна. Видя, че въжето е вързано около един от кръглите камъни. Беше ги забелязал с известна изненада, когато двамата с Юргенс изкачиха върха, надвиснал над смъртоносния склон.
Юргенс, помисли си той. Юргенс, о, боже! През последните няколко минути от отчаяното му изкачване (беше ли то минути или часове?) всички мисли за Юргенс бяха излетели от главата му.
Той пропълзя на лакти и колене до върха на дюната и легна там, загледан надолу в продължителното равномерно падане на пясъка. Дирята, която беше оставил при изкачването си нагоре, леко се за равняваше от бавното пълзене на изтичащия пясък. След няколко минути нямаше да остане и следа, че той е бил тук.
От Юргенс нямаше и помен, не си личеше пътеката, която бе оставил при плъзгането си надолу по склона. Знаеше, че Юргенс е изчезнал — изчезнал сред онова, което го очакваше на границата, там, където големият мрак се спускаше долу до пясъка.
Роботът не извика, спомни си той, не произнесе името му за помощ. Той мълчаливо прие участта си, онова, което го очакваше в края на склона. Лансинг беше сигурен, че той не е и помислял за себе си, че не е искал да набърка него, човека Лансинг, в своето нещастие.
Беше ли това нещастен случай, питаше се той. Спомни си още веднъж как Юргенс стоеше като омагьосан пред лицето на този ужасен гръмотевичен мрак, също както Сандра гледаше като замаяна пеещата кула. Лансинг си спомни и още нещо: как Юргенс направи първата си крачка напред от мястото, където стоеше, сякаш знаеше, че стои на самия край на безопасността, но въпреки това направи крачката, приближаваща го до това ужасно нещо, което го очарова.
Подмами ли го някой, както бе подмамена Сандра? Криеше ли се нещо в завесата от мрак, която го зовеше? Беше ли направил тази крачка доброволно, без да очаква, че ще се плъзне надолу по склона, и после всичко е станало доброволно, от неосъзнатата, непозната, но всеобхватна нужда да се приближи до онова, което така го бе запленило?
Лансинг тръсна глава. Нямаше никаква възможност да разбере.
Но ако всичко това е вярно, мина му през ума, тогава той, роботът Юргенс, е направил нещо свое, постъпил е в своя полза, а не в полза на хората под неговата опека. Постъпил е така, като винаги е искал, а не както му е повелявала коректността към хората. В този последен миг Юргенс е постигнал свободата, към която винаги се е стремил.
Лансинг бавно се изправи на крака. Той отвърза от заобления камък края на въжето и започна методично да го навива. Навярно нямаше нужда да го навива, той можеше да го остави там, където беше паднало, но навиването му даваше възможност да прави нещо.
След като го нави, той го остави на земята и се огледа да види ще може ли да открие картоиграчите. Но те не бяха тук, на това място нямаше нищо, което да показва, че са били тук. Нямаше време да им се чуди, той помнеше задължението си и трябваше да го изпълни колкото е възможно по-бързо.
Трябваше да се вьрне при пеещата кула, където Мери още бдеше над изпадналата в транс Сандра.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
Той се влачеше в южна посока, следвайки пътеката, която двамата с Юргенс оставиха по пътя си на север. На места следите бяха засипани от подвижните пясъци, ала той винаги ги откриваше малко по-нататък. Зад гърба му още се чуваше грохот — звукът на отдалечаващия се Хаос. Какво е Хаоса, питаше се той, докато пълзеше по пътеката. Сега това нямаше значение. Единственото, което сега имаше значение, беше да се върне при Мери.
Падна нощ и изгря луната — една подпухнала топка, плуваща на изток, заблестяха първите звезди. Той упорито продължи пътя си. Сега е по-лесно, отколкото рано на другия ден, рече си той, защото сега вървеше надолу. Всъщност не му се стори много лесно.
Той рухна и легна на пясъка. Не можеше да продължи, не можеше да се изправи отново на крака. Обърна се на гръб и потърси с ръка манерката. И докато я търсеше, потъна в дълбок сън.
Събуди се от лъчите на слънцето и за миг се зачуди къде се намира. Надигна се на лакът да огледа мястото. Нямаше какво да види освен ослепителния блясък на пясъка, отразяващ слънчевите лъчи. Той вдигна ръка и потърка с юмрук очите си, докато си спомни къде се намира и задължението го подсети, че трябва да върви.
Той се изправи на крака и изтръска дрехите си. Едва се крепеше, защото още не беше съвсем буден. Вдигна манерката пред себе си и отпи от топлата течност. След като зави капачката на манерката, той тръгна по пътя, който преди това беше прокарал за себе си. Той изрови храна каквато и да е храна, първото, което търсещите му пръсти напипаха в раницата, и започна да дъвче както вървеше. Нямаше сила, която да спре пътя му на юг. Краката му, вдървени от съня, потръпваха болезнено при всяка крачка, но той упорито ги движеше и лека-полека те започнаха да му се подчиняват. Гърлото му изгаряше от жажда, но той не пи, защото водата в манерката беше стигнала почти до дъното и трябваше да я пази. Часове по-късно той разбра, че втората манерка, пълна с вода, беше пъхната в раницата му. Пясъкът пред него се стелеше на вълни и плуваше в острия блясък на слънцето. Беше спал по-дълго, отколкото трябваше, беше загубил ценно време и той използваше това като камшик, за да си наложи да върви.