Понякога мислеше за Юргенс, но това не ставаше много често и не траеше дълго. Мислеше, че пак има нещо, което трябва да направи по-късно. Опитваше се да събере мислите си и да ги насочи към Мери, която го очакваше при пеещата кула. Ала понякога мисълта за Мери отлиташе и той потъваше във вакуум, а в главата му оставаше само едно нещо, разумът му държеше здраво само едно нещо, и то беше да стигне до пеещата кула.
Той наближи края на дюните и макар че пътеката не личеше така ясно, продължи да намира пътя, защото земята тук беше песъчлива. Слънцето мина зенита и пое на запад. Вече се вървеше по-леко — земята беше по-твърда, а дюните намаляха и той се опита да ускори ход, но краката му отказваха да вървят по-бързо. И нищо чудно, каза си той съвсем разумно. Минаваше третият пълен ден на това мъчително пътуване. Въпреки усилията той се укоряваше и се сърдеше на себе си, че не върви бързо.
Слънцето се скри зад хоризонта, на изток блеснаха звезди и когато луната изгря, небето просветля. Той все така се подтикваше да върви напред. Ако продължаваше със същия ход, ако само успееше да продължи пътя, щеше да стигне до пеещата кула призори.
Тялото му го предаде. Краката престанаха да му се подчиняват и той трябваше да спре. Довлече се до прикритието от вятъра, което му даваше малка дюна, и отвори раницата си. Вътре намери втората манерка с водата, която толкова много му трябваше, и отпи внимателно от нея, за да остане за другия ден. Извади студена наденица и меко сирене и ги изгълта, премалял от глад.
Ще седна, ще поседя, залъгваше се той, но няма да спя, след около час ще тръгна отново. Скоро задряма и когато се събуди, звездите на изток избледняха от първите лъчи на утрото. Той се изправи, проклинайки се за съня, нарами раницата и пак пое на юг. Беше обещал на Мери да не се бави повече от четири дни и искаше да изпълни обещанието си.
Пред него бяха дюните и краят на едно леко пътуване. На това парче земя преди да стигне дюните той трябваше да измине по-голяма част от останалия път, защото дюните щяха да го забавят.
Защо съм толкова припрян, питаше се той. Нямаше чак толкова голяма нужда да бърза. Мери беше добре. Тя го чакаше и се чувстваше добре. Ала тези мисли не го успокояваха, той не забави крачка.
Малко след пладне той стигна до дюната, където бяха намерили повредената крачеща машина. Черепът с блестящия зъб му се хилеше идиотски. Той продължи пътя си.
Стигна до дюните и се хвърли срещу тях като неустрашим воин. Само няколко часа още, каза си той. Щеше да стигне до кулата преди заник слънце и да грабне Мери в прегръдките си. След около час той зърна кулата, чийто връх стърчеше над една от най-високите дюни, и видът на кулата го накара да ускори ход още повече.
През цялото време докато вървеше през пустинята той пазеше в съзнанието си неясния образ на Мери, затичана към него, крещяща от радост при появата му, протегнала към него ръце в момента, когато той минава последните метри от пътя. Ала това не стана. Тя не дойде затичана да го посрещне. Тя изобщо не се виждаше никъде. Нямаше дим над огнището. Нямаше огън, нямаше я и Сандра.
После, когато вече тичаше към лагера, той видя Сандра. Лежеше свита на кълбо до основата на пеещата кула. Тя не помръдваше. Вятърът развяваше шалчето, което носеше вързано на врата си и толкова.
Лансинг спря с разтреперани крака. Една ледена ръка пресегна отнякъде да стисне сърцето му и тръпки от страх полазиха по тялото му.
— Мери! — извика той. — Мери, върнах се. Къде си?
Мери не отговори. Нищо не му отговори.
Сандра трябва да знае, помисли си той. Външно тя изглеждаше заспала, но той ще я разтърси, ще я събуди и тя ще му каже.
Той коленичи до нея и лекичко я разтърси. В тая работа се криеше нещо лошо — тя сякаш нямаше тегло. Той я разтърси отново, от самото тръскане тя се обърна и разкри лицето си. Пред него беше съсухреното лице на мумия.