Той дръпна ръката си от нейното рамо и главата й падна назад така, че вече не го гледаше. Мъртва, помисли си той, сякаш е умряла преди хиляда години! Изсъхнала под дрехите си, развявани от вятъра, една шумка, от която е изсмукано всичко живо, целия й живот!
Стана и се завъртя наоколо. Повлече се към огнището и протегна ръце към сивата пепел. Не усети топлина. Зарови ръце в пепелта, ала огънят беше изгаснал, на дъното нямаше тлеещи въглени. Една раница беше оставена до угасналия огън, само една! Най-вероятно раницата на Сандра. Раницата на Мери беше изчезнала.
Той бавно седна на земята и разумът му се вледени от ужас и мъка, просто се вледени.
Сандра мъртва, Мери заминала, а огънят — изгаснал от часове, защото трябва да минат много часове, преди огънят да угасне напълно. Мери беше тръгнала преди много часове.
Мозъкът му преодоля част от вледеняването и ужасът нахлу в него, ала той го отпъди надалеч.
Нямаше време да се поддава на страх и паника. Беше време да седне спокойно и да помисли, да измисли нещо, да събере всички неща в едно цяло и да реши какво да прави.
Лагерът беше празен. Нямаше ги Йоргенсон и Мелиса, но това не значеше нищо. Може да са закъснели с връщането си. На тръгване от лагера всички решиха да се върнат след четири дни, а четвъртият ден още не беше изтекъл.
Сандра беше мъртва, а външността й показваше, че е починала много отдавна, макар това да беше невъзможно. Преди четири дни тя беше жива, даже преди по-малко от четири дни. Кулата я е изсмукала цялата, рече си той горчиво без каквато и да било логика, беше се хранила с нея, беше я изяла, докато не остане нищо от нея. Беше я изцедила и изсушила, може би, защото Сандра искаше кулата да го направи, доброволно й се принесе в жертва — логичен завършек на една преданост, причинена от усета й за красота, каквато младата жена намираше в кулата.
Мери е заминала, каза си, но не се е измъкнала, не е избягала разплакана в дивата околност. Раницата й беше изчезнала. Но защо не му остави някакъв знак да обясни къде отива? Можеше да закачи една бележка на скалата.
Той стана на крака и претърси мястото без да намери нищо, после за сигурност го претърси отново и за втори път не откри нищо.
Тя би могла да тръгне на север с мисълта да срещне него и Юргенс на връщане от пътуването им. Имаше вероятност да тръгне и на запад, надявайки се да намери Йоргенсон и Мелиса, макар че това му се струваше несигурно, защото тя не харесваше нито един от двамата. Или пък е хванала пътеката към втората страноприемница и е решила да го изчака там.
Най-важното нещо — най-напред, рече си той и се учуди колко хладнокръвно разсъждава. Първо трябваше да се върне до началото на дюните и да провери внимателно дали ще намери следите й. Ако е тръгнала на север, сигурно щеше да открие нейните стъпки и да я последва, но в такъв случай той щеше да я срещне на връщане, защото през цялото време той се връщаше по собствените си дири.
Въпреки това той отиде, огледа мястото и не намери други следи освен своите и следите на Юргенс. Той разгледа внимателно дирите, оставени от тях двамата, като търсеше трета следа. Не намери нищо такова. Само следите от стъпките на двамата водеха на север, а неговите собствени дири се връщаха обратно. Друг човек не беше минавал по този път.
Нощта вече падаше, когато той се върна в лагера. Постоя малко, потънал в мисли, и се опита да реши какво да прави. Най-подир взе решение и то беше едно от най-трудните в живота му. Но той се опита да потисне чувството на вина при вземането на това решение, защото то бе единственото, което можеше да стори.
Чувстваше се изтощен. Беше вървял четири дни без отдих и без сън. Имаше нужда от почивка, трябваше да се възстанови напълно. Нямаше да помогне с нищо нито на Мери, нито на себе си, ако отново поеме бремето на пътя в момент, когато умираше за сън, когато главата му беше замаяна, а сетивата — притъпени. На сутринта очакваше Йоргенсон и Мелиса да се върнат и да му помогнат в издирването. Всъщност това не е много важно, каза си той. Мислите му се въртяха не около тях двамата, а около Мери. В най-добрия случай те бяха двама нещастници.
Той събра дърва и запали огън, свари си кафе, изпържи бекон, направи си палачинки и отвори кутия ябълков сок — това беше първата пълноценна храна, която си приготви от няколко дни насам.
Мисълта за Мери не го напускаше, но той настойчиво си налагаше да приеме, че тя е добре, че където и да се намираше, тя е жива и здрава. Опита се да изхвърли страха и грижите от ума си, ала не успя напълно.
Мислеше си какво я е накарало да напусне лагера. Каквато и да е била причината, тя сигурно е била много важна, защото при други обстоятелства тя щеше да дочака връщането му. Навярно обстоятелствата са я принудили да тръгне и той се опита да потърси в ума си такива причини. Опитите му бяха безплодни, а понякога дори ужасяващи, и той направи най-доброто, след като вече бе започнал: да отхвърли тези мисли.