Той мислеше и за Сандра. Трябваше ли да я погребе, като изкопае гроб и я зарови, трябваше ли да произнесе мъчително и ненужно слово, щом като това вече беше станало? По някаква причина, която не разбираше съвсем ясно, той реши, че не трябва да прави нищо. Колкото повече мислеше за това, толкова повече му се струваше, че не трябва да я безпокои сега, това би било светотатство. Най-доброто, което можеше да направи, беше да я остави на мястото й, положена като изсъхнала и свещена жертва в основата на пеещата кула. Той мислеше за това и в мислите му като че липсваше смисъл, ала по някакъв луд и объркан начин в тях имаше известна логика. Какво би си пожелала Сандра, питаше се той и не намираше отговор на въпроса. Не я познаваше добре, за да знае нейното предсмъртно желание, и много съжаляваше за това. Може би той не познаваше добре никого от тях, а трябваше да ги познава. Дали времето изисква да познаваш добре човека, питаше се той.
Четирима от шестте души бяха загинали, останаха само той и Мери. Сега и Мери беше изчезнала. Но аз ще я намеря, повтаряше си той, ще я намеря. След вечерята той се мушна в спалния чувал и почти заспиваше, когато се стресна от стоновете на Виещия. Стоновете не идваха отблизо. Те стигаха до него някъде отдалеч, откъм пътеката, ала в мълчанието на нощта те бяха много силни.
Той седна и се вслуша във воя, спомняйки си нощта от онзи първи ден, когато двамата с Юргенс отиваха на север и му се стори, че е доловил вой, но след като попита робота той му отвърна, че нищо не е чул.
Когато крясъкът замлъкна той пак легна, като придърпа спалния чувал нагоре. Преди да заспи, Душещия се появи и започна да души около лагера. Той му заговори тихичко и съществото не му отговори, просто продължи да души. Преди сумтенето да свърши, той заспа.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
Рано сутринта на втория ден след тръгването на Лансинг към страноприемницата Виещия отново се появи. Беше на върха на хълма край пътеката и тъй като Лансинг продължи пътя си, Виещия тръгна с бавна крачка след него. Когато случайно Лансинг хвърли поглед назад, Виещия спря и приклекна на задните си лапи да го изчака. Щом се откъсна малко напред, Виещия се втурна и го догони с лекота.
Това, което ставаше, малко го разсейваше. Лансинг постъпи добре, като не го показа. Освен дето му хвърляше продължителен поглед от време на време, Лансинг се стараеше да му покаже, че не го забелязва. След известно време, каза си той, звярът ще спре да си играе с мен и ще избяга в тръс нанякъде. Ала Виещия изглежда не мислеше по същия начин.
Могъщият звяр, чиято прилика с вълк беше още по-силна, отколкото когато го видяха на върха на хълма, изглеждаше сърдит. Лансинг си го представяше като изпечен бандит. До сега не беше направил нито едно враждебно движение, но това не значеше, че няма да го стори. Всеки момент можеше да изпадне в ярост. В такъв случай никой не можеше да му се съпротивлява. Лансинг откопча каишката на ножа си, за да му бъде под ръка, но не се надяваше да издържи дълго, ако звярът го нападне.
Той си помисли за Мери. Не беше ли този огромен звяр причината, накарала Мери да напусне лагера, питаше се той. Звярът ли я бе прогонил от там? Беше ли заминала някъде? Накъде ли е тръгнала? Беше ли я нападнал звярът, след като й е изиграл тая глупава игра? При тая мисъл той се сви и му се повдигна.
Ако беше избягала от страх пред звяра, тя без съмнение е тръгнала към страноприемницата, защото това беше единственото място, което можеше да й предложи защита. Боже, помогни й да стигне невредима, молеше се той.
Звярът се приближи, слизайки по склона на хълма към него. Той си въртеше опашката, а вълците, спомни си той, никога не си въртят опашката. Животното му се усмихна, като оголи два реда зъби. С цел да се отдалечи от него той остави пътеката, водеща на югоизток. Виещия пресече пътеката и го последва, като продължи да напредва, без да тръгне направо към него, но все повече скъсяваше разстоянието между тях. Звярът го изтикваше на югоизток.
Играта продължи четири часа. Слънцето стигна зенита и се търколи на запад. Лансинг знаеше, че някъде пред него тече река, която идваше от запад и се вливаше в потока от Злата земя, край който бяха вървели те. Страноприемницата се намираше на онова парче земя, разположено между двете реки. Не трябваше да допусне животното да го изтласка далеч от реката. Станеше ли това, той не би могъл да стигне до страноприемницата и звярът ще го преследва все по-нататък, докато рухне от изтощение.