— Мисля, че си прав — каза Мелиса. — Не мога да го обясня с думи, но мисля, че си прав. Тя странеше от всички, не беше един от нас. Това, което беше добро за нас, не беше добро за нея.
Те запалиха огън, приготвиха храна, свариха кафе и се нахраниха, насядали около огнището. Изгря луна, звездите заблестяха, нощта беше пропита със самота.
Хванал чашата с две ръце, Лансинг отпиваше от кафето и мислите му се връщаха назад към Хаоса и Юргенс, но най-вече към Юргенс. Можеше ли да направи нещо, за да спаси робота, питаше се той. Имаше ли някаква възможност, ако беше по-бърз в мисълта и действията, да се хвърли по пясъчния склон, да хване плъзгащия се надолу приятел и да го изтегли на безопасно място? Неговият разум не даваше отговор на всяка мисъл за това как би могъл да го стори. И все пак той не можеше да избяга от чувството за вина, която нарастваше и заплашваше да го смачка: той беше там. Сигурно можеше да се направи нещо. Разбира се, той се опита, той нагази в пропадащия пясък на склона, той направи опит, но това не стигаше. Той се опита и не успя, а неуспехът сам по себе си внушаваше чувството за вина.
А какво стана с Юргенс? Къде отиде, къде беше той сега? Той, Лансинг, не се погрижи да погледне къде е изчезнал приятелят му. През това време той беше зает, правеше опити да се спаси, но даже и в това положение той някак си би могъл да забележи какво става с робота, изглежда няма край на вината, каза си той горчиво. Каквото и да направи човек, винаги е виновен.
Той предположи, че Юргенс не е успял да спре плъзгането и е продължил да слиза надолу, докато стигне до точката, където черната завеса на гърмящия Хаос каквото и да представлява Хаоса, се спуска да докосне пясъка. Какво каза Юргенс точно преди да падне? Краят на всичко. Така става във вселената. Изяжда я мракът. Знаеше ли Юргенс това или само си го мислеше? Нямаше възможност да разбере.
Странно, помисли си Лансинг, по какъв начин изчезнаха хората. Енорийския свещеник мина през врата. Бригадния генерал беше отнесен (отнесен ли?) от две машини, които си тананикаха. Пеещата кула изсмука живота на Сандра. Юргенс се срина в Хаоса. А Мери замина. Ала тя не беше изчезнала, доколкото знаеше тя не беше загинала, както стана с другите. За Мери все още имаше надежда. Йоргенсон го попита:
— Какво става, Лансинг? Изглеждаш дълбоко потънал в мисли.
— Мислех си какво ще правим, когато настъпи утрото — отвърна Лансинг.
Той мислеше за друго, но само така можеше да отговори на Йоргенсон.
— Предполагам, че ще се върнем към града — рече Йоргенсон. — Така каза.
— Ще дойдете ли с мен? — попита Лансинг.
— Не искам да се връщам в града — произнесе Мелиса. — Веднъж вече бях в града и…
— Не искаш да вървиш на север, не искаш да отидеш в града — разсърди се Йоргенсон. — Отказваш да отидеш на много места. Прекалено много, бога ми! Ще тръгна и ще те зарежа! Вечно скимтиш.
— Мисля, че можем да спестим малко време, ако пресечем направо — рече Лансинг.
— Какво искаш да кажеш с това, „ако пресечем направо“?
— Гледайте — рече Лансинг. Той остави чашата и изравни с длан пясъка пред себе си. С протегнат напред показалец той започна да рисува карта. — Когато напуснахме града, ние тръгнахме по пътеката през Злата земя. Вървяхме на северозапад, даже повече на север. От страноприемницата тръгнахме право на запад към кулата. Струва ми се, че трябва да има по-къс път.
Той нарисува една линия, която представляваше пътеката през Злата земя и друга, под прав ъгъл към първата между страноприемницата и кулата. Сега той сложи и друга черта, която свързваше кулата и града.
— Ако тръгнем в тази посока, ще минем повече път. Вижте този триъгълник. Вместо да обикаляме по двете страни, ще вървим само по едната. Тръгваме на югоизток.
— Ние сме в непозната страна — възрази Йоргенсон. — Няма никаква пътека. Ще се объркаме в Злата земя и ще се загубим.
— Можем да поддържаме посоката с помощта на компас. Така ще избегнем минаването през Злата земя. Тя не се простира далеч на запад. Може да има по-къс път.
— Не зная — каза Йоргенсон.
— Аз зная. Тръгвам по тоя път. Ще дойдете ли с мен?
Йоргенсон дълго се колеба и накрая каза:
— Да, идваме.
Те тръгнаха в ранни зори. След около час пресякоха течащата на изток река, която няколко километра по-надолу минаваше край страноприемницата. Прегазиха я на плитък брод и почти не се намокриха.
Пейзажът край тях започна да се променя. От реката пътят бавно се издигаше нагоре и минаваше по дълги хребети, все по-високи и по-високи. Земята вече не беше така суха. Пясъкът намаля, наоколо растеше повече трева. Появиха се дървета и с изкачването на всеки следващ хребет те ставаха все по-големи и многобройни. В някои от малките долини, които разделяха хълмовете, течаха малки бистри рекички с искряща вода, подскачаща из каменистото корито.