В края на деня те изкачиха един хребет, който се издигаше много по-високо от останалите зад гърба им и пред тях се разстла малко по-широка и много по-плодородна долина от всички, които бяха видели до сега — една зелена долина с много дървета, а някъде далече пред тях течеше пълноводна река. По-наблизо, в западната част на долината, във въздуха се издигаха бледи кълба дим.
— Хора — рече Йоргенсон. — Там сигурно има хора.
Той тръгна напред, но Лансинг сложи ръка на рамото му и го спря.
— Какво има? — попита Йоргенсон.
— Няма да отидем там.
— Казах ти, там има хора.
— Мисля, че има. Но ние няма да отидем при тях, нито пък ще се промъкнем. Ще им покажем, че сме тук и ще им дадем възможност да ни видят.
— Ти знаеш всичко — усмихна се подигравателно Йоргенсон.
— Не всичко — рече Лансинг. — Това е просто здравият разум. Или ще им дадем възможност да ни видят, или ще ги заобиколим незабелязано и ще ги отминем.
— Мисля, че трябва да отидем при тях — каза Мелиса. — Мери може да е там. Или пък някой може да знае къде е.
— Не ми се вярва — рече Лансинг. — Сигурен съм, че е тръгнала към града. Тя в никакъв случай няма да мине по този път.
— Ние отиваме — каза Йоргенсон с войнствени нотки в гласа. — Някой може да знае какво става тук. Ако е така, ще знаем и ние за първи път, откакто сме в тоя свят.
— Добре — съгласи се Лансинг. — Да отидем.
Те слязоха по склона на хълма в долината и тръгнаха през нея към дима. Право пред тях някой ги видя и вдигна тревога. Тримата спряха и зачакаха. След няколко минути се появи малка група от десетина души, която вървеше през долината към тях. Хората спряха и трима от тях излязоха напред. Застанал пред Йоргенсон и Мелиса, Лансинг огледа тримата, които приближаваха към тях. Един от тях, с бяла коса и бяла брада, беше старец. Останалите бяха по-млади — русоляв младеж с рижава брада и коса, която падаше до раменете му, и мрачен, мургав, тъмнокос мъж. Той нямаше брада, но четината на лицето му изглеждаше гъста, не беше се бръснал от няколко дни. Дрехите им бяха парцаливи, лактите им стърчаха, на коленете му зееха големи дупки, дрипи и кръпки бяха съшити една върху друга. Старецът носеше палто от заешка кожа.
Тримата спряха на няколко крачки. Русолявият заговори на странен език.
— Дивашки приказки — рече Йоргенсон. — Защо не говори на английски?
— Чужд език, а не дивашки — поправи го Лансинг. — Немски, предполагам. Говори ли някой от вас английски?
— Аз говоря английски — каза старецът. — Аз и няколко други от лагера. Вашето предположение е вярно. Младият ми приятел говори немски. Пиер — тоя тук, говори френски. Аз разбирам и двата езика доста добре. Името ми е Алън Кори. Предполагам, че идвате от кулата. Сигурно сте се заблудили по пътя.
— Ако трябва да бъда точен — рече Лансинг, — ние отиваме към града.
— Защо? — попита Кори. — Там няма нищо. Всички го знаем.
— Той търси изгубената си приятелка — каза Йоргенсон. — Предполага, че е отишла там.
— В такъв случай — обърна се Кори към Лансинг, — искрено се надявам, че ще я намерите. Знаете ли как да стигнете до там?
— Ще вървим на югоизток — отвърна Лансинг. — Така ще стигнем до града.
— Да, мисля, че е така — кимна Кори. — Познавате ли земята, която е пред нас?
— Само на няколко километра. Предпочитаме да си стоим близо до лагера. Не ходим много далеч.
— Предполагам, че сте хора като нас. Не зная как можем да се наричаме, никога не съм мислил за това. Просто хора, прехвърлени тук.
— Ние сме част от тях — каза Кори. — Може би има и други групи като нас, но ако е така, не знаем къде се намират. Разбира се, вие знаете, че някои от нас оцеляват. Ние сме малка група от оцелелите. Тук сме събрани трийсет и двама души. Дванайсет мъже, останалите са жени. Някои от нас живеят тук с години. Мургавият французин му каза нещо и Кори отново продължи разговора си с Лансинг:
— Моля да ме извините. Забравил съм добрите маниери. Ще дойдете ли при нас в лагера? Скоро ще се стъмни, а вечерята е сложена на огъня. Имаме голям казан с готвено заешко и много пържена риба. Няма да се изненадам, ако приготвим и салата, макар че отдавна нямаме салатен сос и я поливаме с гореща мазнина за готвене. Освен това трябва да ви предупредя, че сме закъсали със солта. Отдавна сме свикнали с тоя недоимък и той вече не ни притеснява.
— Нито пък ще притеснява нас — каза Мелиса. — Приемаме с удоволствие поканата ви.