След като повървяха малко из долината и заобиколиха малка горичка, която скриваше полето пред тях, те стигнаха до царевична нива, на която още стърчаха голи стебла. От другата страна на нивата, край едно закътано заливче до острия завой на реката, бяха скупчени груби къщурки и няколко дрипави, избелели палатки. В лагера горяха огньове, около които стояха в очакване малки групи хора. Кори посочи царевичната нива.
— Не е кой знае какво, но ние полагаме големи грижи за нея и всяка година събираме достатъчно царевица да изкараме зимата. Освен това имаме и една много голяма градина. Мисис Мейсън пази царевицата за посев и всички семена, които трябва да засадим в градината.
— Мисис Мейсън? — попита Мелиса.
— Тя е стопанката на страноприемницата — отвърна Кори. — Лакома жена, но си помагаме с нея. Понякога ни изпраща попълнение — хора като нас, които няма къде да отидат и се навъртат около страноприемницата. Тя не ги иска, освен ако имат да похарчат някоя и друга пара. Някои от тях нямат пари и тя се освобождава от тях, като ни ги изпраща. И все пак нашето население не нараства значително. Мнозина умират, особено през суровите зимни месеци. Нашето гробище постоянно се разширява.
— Няма ли път назад? — попита Йоргенсон. — Няма ли път към световете, от които идвате?
— Не открихме никакъв път — каза Кори. — Нищо такова, което търсихме толкова упорито. Някои от нас наистина го търсиха за тоя, дето духа.
Когато стигнаха в лагера, вечерята вече беше готова. Тримата насядаха заедно с останалите около централния огън и получиха по една паница готвено заешко месо, друга с варени смесени зеленчуци и трета с хрускава пържена риба. Нямаше нито кафе, нито чай за пиене, дадоха им само вода. Нямаше и салата въпреки думите на Кори.
Мнозина от хората в лагера, а може би всички присъстващи (Лансинг се опита да ги преброи, но обърка сметките) дойдоха да се ръкуват с тях и да ги поздравят. Повечето от тях говореха на чужди езици, а някои — на развален английски. Освен Кори имаше и други, за които английският беше роден език. Бяха две жени, които веднага седнаха до Мелиса и се разбъбриха възбудено.
Въпреки затрудненията със солта храната беше приготвена добре.
— Вие казахте, че не ви стига сол — обърна се Лансинг към Кори, — а може би ви липсват и много други неща. Споменахте още, че мисис Мейсън пази семената за градината и царевичната ви нива. Няма ли да ви даде сол и всичко друго, което ви трябва?
— О, на драго сърце — отвърна Кори, — но ние нямаме пари. Хазната е празна. Може би по-рано пилеехме парите без мярка.
— Останаха ми известна сума — каза Лансинг. — Ще приемете ли едно дарение?
— Не мога да прося пари — започна Кори, — но ако е по ваше собствено желание…
— Ще ви дам малко.
— Няма ли да останете при нас? Вие сте добре дошли, както можете да забележите.
— Казах ви, че отивам в града.
— Да, спомням си.
— С удоволствие ще пренощувам тук — каза му Лансинг. — Тръгвам утре сутринта.
— Може би ще се върнете?
— Искате да кажете, ако не намеря Мери?
— Дори и да я намерите. Можете да дойдете по всяко време. Ако я доведете, ще я посрещнем добре.
Лансинг огледа целия лагер. Никак не му се щеше да остане на това място. Тук животът сигурно ще бъде суров. Ще пада тежък труд — сечене и носене на дърва, грижи за градината и царевичната нива, безкрайно търсене на храна. Ще има жестоки дребни съперничества, ще се сблъскват характери, ежедневно ще избухват кавги.
— Създадохме си един примитивен начин на живот — каза Кори, — и я караме доста добре. В реката има много риба, в долината и по хълмовете са заложени примки. Някои от нас станаха майстори на капаните. Тук е пълно със зайци, през някои години те се увеличават, през други — намаляват. Преди две години, когато ни удари сушата, всички работихме тежко и дълго, носихме вода от реката до градината и царевичната нива, но издържахме. Получихме богата реколта.
— Изумително! — рече Лансинг. — С такава пъстра смесица от хора. Поне така ми се струва, че смесицата е пъстра.
— Близо сте до истината — каза Кори. — В моя минал живот бях член на дипломатическия корпус. Между другото ние имаме геолог, фермер, който някога е обработвал четири хиляди декара земя, дипломиран счетоводител, прочута и някога много разглезена актриса, жена, известна като изтъкната историчка, социален работник, банкер. Мога да изброя още много други.
— По времето, когато вие и другите сте мислили да решите загадката, стигнахте ли до някакво заключение защо сме изпратени тук?
— Не, всъщност не разбрахме. Разсъждавахме на дълго и на широко, както може би се досещате, но не стигнахме до нищо съществено. Имаше и такива, които си мислеха, че знаят, но съм сигурен, че това не е вярно. Има хора, нали разбирате, които намират известна опора като се убеждават, че са прави в най-фантастичните си приумици. Това им дава нещо, за което да се хванат, дава им сигурност, че знаят какво става, че те знаят, докато другите тънат в мрак.