— А вие? Вие самият?
— Аз съм един от хората, орисани да виждат двете страни или многото страни на нещата. Като дипломат за мен това беше наложително. Смятах за свой дълг да бъда изключително честен пред себе си. Мислех, че никога не ще допусна да се залъгвам.
— Значи нямате окончателно мнение?
— Нямам никакво мнение. Днес за мен всичко е толкова загадъчно, както и в деня на пристигането ми.
— Какво знаете за земята, през която трябва да минем, за да стигнем до града? Какво мислите за Злата земя?
— Доколкото я познаваме, земята пред вас е неравна и хълмиста — каза Кори. — В по-голямата си част е гориста, но пътят е лек. За Злата земя не зная нищо. Ние не идваме от нея. Сигурно е на изток.
— Доволен ли сте, че живеете тук? Вие не сте опитали късмета си. Не сте продължили търсенето.
— Не съм доволен — рече Кори, — но какво да правя? Някои от нас тръгнаха на север към Хаоса. Стигнахте ли толкова далеч?
— Да. Там загубих един добър приятел.
— Северът е затворен от Хаоса — подхвана Кори. — През него не може да се мине. Не зная какво представлява, но той прегражда пътя. На стотици километри отвъд кулата се простира една унищожителна пустиня. На юг, докъдето сме стигали, изглежда няма нищо интересно. И тъй, сега вие отивате в града с надеждата да откриете нещо, което сте пропуснали преди.
— Не — поклати глава Лансинг. — Отивам да търся Мери. Трябва да я намеря. Двамата с нея сме единствените, които останаха от нашата група. Другите четирима загинаха.
— А двамата, които са с вас?
— В началото не бяхме заедно. Те са от друга група. Срещнахме ги в страноприемницата.
— Изглеждат ми свестни хора — рече Кори. — Ето ги, те идват при нас.
Лансинг вдигна глава и видя, че Йоргенсон и Мелиса заобикалят кръга. Като наближиха, Йоргенсон клекна пред него. Мелиса остана права.
— Аз и Мелиса искаме да ти кажем нещо — рече Йоргенсон. — Много съжаляваме, но няма да дойдем с теб. Решихме да останем тук.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Така е даже по-добре, рече си Лансинг. Ще може да върви по-свободно и по-бързо. От сутринта той извървя много път, повече, отколкото щеше да мине, ако ония двамата се мъкнеха с него, той беше сигурен в това. Пък и той не харесваше никого от тях. Мелиса беше виеща кучка, а Йоргенсон — неприятно копеле.
И ако съжаляваше, че се разделя с някого, то беше за раздялата с Кори. Макар че прекара само няколко часа с него, тоя човек му хареса. Даде му малко повече от половината монети, които бяха останали у него, и двамата си стиснаха ръцете. При получаването на подаръка Кори му благодари горещо, той му бе признателен не само за себе си, а за цялата група.
— Ще разпределя икономично това неочаквано богатство за общите интереси — бе казал той. — Зная, че всеки друг щеше да ти благодари.
— Не мисли за това — каза му Лансинг. — Може да се върна с Мери.
— Ще запазим място за вас край огъня — беше му казал Кори. — Но искрено се надявам, че няма да ви се наложи това връщане. Животът тук не обещава нищо хубаво. Може би ще намерите пътя за излизане от тоя свят. Някои от нас трябва да го направят. Надявам се да го сторите.
Докато Кори не заприказва за това, Лансинг не беше мислил, че има някаква надежда да намерят изход от положението. Сега той разбра, че много отдавна е имал такава надежда. Единственият му шанс беше да открие Мери и заедно да срещнат това, което им беше писано.
Такива мисли се въртяха в главата му, докато бъхтеше път. Знаеше, че Кори говореше за нещата много по-оптимистично, отколкото ги виждаше, ала въпросът си оставаше — има ли някаква надежда? Логиката му подсказваше, че надеждата е съвсем слаба и той се отвращаваше тройно от себе си, задето подхранваше илюзии с нея. И все пак докато вървеше той успя да открие дълбоко в себе си онзи малък, слаб проблясък на надежда.
Пътуваше се сравнително леко. Хълмовете бяха стръмни, ала гората беше рядка. Нямаше никакви затруднения с водата. От време на време стигаше до малки поточета и рекички, течащи между хълмовете.
Привечер той стигна до Злата земя. Тя всъщност не беше цветният кошмар, който групата му прекоси след напускането на града. Това беше самото начало на Злата земя, малки парчета от нея. На това място тя прекъсваше, преди да продължи отново. Тук действието на праисторическите води още не беше завършено. Дъждовете са спрели и интензивната ерозия е била прекратена преди окончателно да се очертае релефа на Злата земя. Тук имаше малки наносни равнини, няколко дълбоко очертани дерета и фантастично изваяни, но недовършени фигури, сякаш скулпторът е захвърлил чука и длетото си в пристъп на гняв преди да завърши творбата си.