— Утре ще стигна до града — рече си Лансинг, като произнасяше думите гласно.
И той наистина стигна до града на другия ден малко след като слънцето мина зенита. Застана на един от високите хълмове, които го заобикаляха, и погледна към него. Там долу, мина му през ума, може би го чакаше Мери и още щом си помисли това, усети, че трепери.
Той се спусна по склона и излезе на улицата, която водеше към центъра на града. Тя имаше старият, добре познат вид: червени, съсипани от ерозията стени, купища паднали камъни, преграждащи улицата, и навсякъде над всичко това се стелеше прах.
На площада той спря да огледа мястото и да се ориентира. След като оправи посоките, той вече знаеше къде се намира. Някъде нататък, от лявата страна, се издигаше полуразрушената фасада на онова, което наричаха административна сграда, запазила една от кулите си, а в пресечката срещу нея се намираше машината.
Застанал на площада, той извика името на Мери, но не получи отговор. Той извика още няколко пъти, сетне млъкна, защото кънтящото ехо, което се връщаше при него, беше ужасно. Той прекоси площада по посока на административната сграда и изкачи широката каменна стълба, водеща към фоайето — мястото, където си бяха направили лагер. Стъпките му предизвикаха шумно ехо, което звучеше така, сякаш сърдити гласове крещят срещу него. Той се разходи из фоайето и намери следите от техния престой тук: една-две празни консервни кутии, празна кутия от сухари, чашата, която някой беше забравил. Дощя му се да слезе в подземието и да погледне вратите, ала се побоя да го стори. На няколко пъти тръгваше надолу и всеки път се връщаше. От какво се страхувам, мислеше си той, може би се боя, че ще намеря една от вратите отворена, навярно към света, обсипан с ябълков цвят? Не, рече си той, не, не, Мери никога няма да направи това. Сега не би го направила. Може би по-късно, когато надеждата да го намери и всички останали надежди рухнат, тогава ще го стори, но със сигурност не и сега. Може би, помисли си той, никой не би могъл да го направи. Бригадния генерал взе френския ключ и трябва да го е скрил някъде. Никога вече, крещеше Бригадния генерал, тук врата няма да се отвори.
Изправен неподвижен и мълчалив във фоайето, той сякаш чуваше гласовете им, но те не говореха на него, а на някой друг. Той се опита да си запуши ушите, ала гласовете продължаваха да кънтят в него.
Той беше предвидил да спре за нощуване тук, ала реши да не остава. Тук имаше толкова много гласове, паметта му беше толкова претрупана! Той излезе, отиде в центъра на площада и започна да мъкне дърва отвсякъде, където можеше да ги намери. Продължи да работи през целия следобед, като издигна висок куп дърва. Когато падна мрака, той запали огъня и постоянно го подклаждаше, за да е светъл и ярък. Ако Мери беше в града или близо до него и гледаше от някъде, тя щеше да види огъня и да разбере, че тук има някой.
На по-малък огън той си направи кафе и сготви храна. Докато ядеше, той си състави план за действие, ала единственото решение, до което стигна, беше да претърси града и ако трябва — всяка улица. Макар че това ще бъдат напразни усилия, каза си той. Ако Мери беше в града или сега пристигаше в него, тя щеше да тръгне право към площада, защото знаеше, че всеки друг ще направи същото.
Когато луната изгря, Виещия излезе на един от хълмовете и излая към небето мъката и самотата си. Лансинг седеше до огъня и го слушаше, като викаше и разговаряше за собствената си самота.
— Слез долу при огъня, ела при мен — каза той на Виещия, — двама да тъгуваме.
Това продължи докато една мисъл го връхлетя: че самотата може да продължи още дълго, че може никога да не срещне Мери. Опита се да си представи какво ще стане, ако никога вече не я види и продължи живота си без нея и какво ще е това за нея. При тая мисъл той потръпна и се приближи до огъня, ала в него нямаше топлина.
Опита се да заспи, спа много малко. На сутринта той започна издирването. Стиснал зъби от страх, той слезе в подземието при вратите. Нито една от тях не беше отворена.
Тръгна да прегледа машината и слезе по стъпалата, които водеха към нея. Дълго стоя там, заслушан в песента на машините, които си тананикаха. После започна да блуждае безцелно по улиците, макар да беше сигурен, че си губи времето. Ала той продължаваше, защото имаше нужда да върши нещо, да отвлича вниманието си, да бъде зает.