За четири дни търсене не намери нищо. Тогава той написа бележка на Мери и я остави закачена на чашата, която някой беше забравил край стария огън в административната сграда и отново хвана пътеката към куба и страноприемницата.
Колко време мина от мига, когато той за първи път се озова в този свят, мислеше си той. Опита се да преброи дните, но главата му се замая и той объркваше сметката всеки път, когато се опитваше да започне отново. Месец, рече си той, можеше ли да е изминал месец? Като се върна назад в спомените си, той разбра, че това е половината от цялото време.
Опита се да определи някои важни места по пътеката. Тук направихме лагера, спомни си той, на това място Мери видя лица в небето. А там някъде Юргенс откри извор. Тук аз сякох дърва. Но никога при тези мисли той не беше сигурен дали е прав или не е. Всичко е потънало дълбоко в миналото, помисли си той, цял месец е изтекъл в миналото.
Най-подир стигна върха на хълма, от който се виждаше куба. Той още се издигаше там, все така светъл и изящно красив, както го помнеше. За миг той се изненада, че го вижда, и не защото не очакваше да го зърне, а защото нямаше да се учуди много, ако не го откриеше тук. През последните няколко дни този свят му заприлича на фантом, а самият той като че вървеше през вакуум.
Тръгна на зиг-заг по пътеката, прерязала дългия стръмен склон, и стигна дъното на котловината сред хълмовете, където се издигаше куба. Когато мина последния завой по пътя към кубът, той видя, че там има някакви същества. Преди не беше ги виждал, ала сега те бяха там. Четиримата седяха на каменната плоча, която откри Мери, същата плоча, която беше разположена в края на кръга от бял пясък, опасващ куба. Те седяха там с кръстосани крака и продължаваха безкрайната си игра на карти.
Те не го забелязаха да се приближава до тях и той постоя малко да погледа играта им. После той каза:
— Мисля че трябва да ви благодаря за въжето, което ми хвърлихте, господа.
При тези думи те вдигнаха глави и към него погледнаха техните мъртвешки бели лица с кръгли, безвежди дупки на очите и с черните ахати, закачени в тях, с двойните цепки, за ноздрите и една цепнатина за устата.
Не му казаха нищо, самото гледаха безизразно, и въпреки това той си помисли, че вижда досада и упрек в техните гладки бели лица, подобни на големи бели дръжки за врата, на които са нарисувани образи. Единият от тях каза:
— Махнете се, моля. Вие ни затуляте светлината.
Лансинг отстъпи една-две крачки назад, изчака малко, сетне заотстъпва, докато излезе на пътя. Четиримата картоиграчи продължиха играта си.
Мери не беше в града, помисли си той. Ако беше там, щеше да види огъня и да дойде при него. Не беше и тук. Оставаше само едно място, където можеше да провери.
Останал без надежда, той тръгна упорито по пътя, воден от желанието да продължи търсенето, докато не остане място, където може да отиде.
Вече падаше нощта, когато той стигна до страноприемницата. В прозорците й не се виждаше светлина, от комина не излизаше дим. Някъде в гората се обади самотен бухал.
Той отиде до вратата и хвана резето. То не се подчини на натиска на пръста му, очевидно беше затворено. Почука на вратата, но не получи отговор. Спря чукането и се вслуша дали вътре не се чуват стъпки по пода. След като не чу нищо, той сви юмруци и заудря по вратата. Внезапно вратата се отвори и както се беше наклонил напред за бясно блъскане, той залитна и прекоси прага.
Вътре стоеше Моя домакин, сложил едната си ръка на отворената врата, а другата му ръка стискаше в месестия си юмрук дебела свещ. Той вдигна свещта и освети цялото лице на Лансинг.
— Значи това сте вие — каза Моя домакин със страшен глас. — Какво искате?
— Търся една жена. Мери. Помните ли я?
— Тя не е тук.
— Беше ли тук? Нали дойде и после си отиде?
— Не съм я виждал, откакто заминахте.
Лансинг се повъртя, отиде до масата пред студеното огнище и седна на един стол. Внезапно се почувства слаб и ненужен. Това беше краят. Нямаше къде да отиде.
Моя домакин затвори вратата и го последва до масата. Той сложи свещта на нея.
— Не можете да останете — рече той. — Аз си отивам. През зимата затварям страноприемницата.
— Мой домакин — започна Лансинг, — вие забравяте добрите обноски и нарушавате вашето гостоприемство. Оставам да пренощувам и вие ще ме нахраните.
— Няма легло за вас — каза Моя домакин. — Всички легла са прибрани, няма пак да ви сглобявам легло. Ако искате, можете да спите на пода.
— С най-голямо удоволствие — рече Лансинг. — А как стои въпросът с храната?