— Да, спомням си. Вчера картоиграчите седяха на една от тях.
— Картоиграчите ли? Че защо картоиграчите…
— Остави ги! Какво казваш за камъните?
— Ами ако има други камъни? Всеки камък е част от пътеката, която води към куба. Сложени са там, за да може някой да стигне до куба без опасност да го порази това, което служи за защита. Но те са покрити с пясък и пътеките не се виждат.
— Искаш да кажеш…
— Хайде да погледнем — предложи тя. — Можем да насечем клони или храсти и да си направим метли.
— Аз ще мета с метлата — рече Лансинг. — Ти стой настрани.
Тя каза кротко:
— Добре. Ще бъда точно зад теб.
Те отидоха при един храст и отсякоха клоните му.
Когато наближиха пясъчния кръг, тя каза:
— Табелката е съборена. Табелката с предупреждението на руски език. Ти я заби в земята, но сега пак е паднала. Сигурно е покрита с пясък.
— Някой тук здравата се старае да направи мръсно на хората — каза той. — Бележките се губят, табелките падат, пътеките са покрити с пясък. От кои камъни да започнем?
— Мисля, че това не е важно. Ако с едните не стане, ще опитаме с другите.
— Ако има други камъни, ако има пътека. Какво ще правим, когато стигнем до куба?
— Не зная — отговори тя.
Той стъпи на плочата и приклекна внимателно на края й, протегна се напред с клонките от храстите да премете пясъка. Под преметената земя се появи друга плоча. Той откри с метлата още една.
— Права си — каза той. — Има още един камък. Защо не помислихме за това в самото начало?
— Грешка на ума — отговори тя. — Причината е способността за възприемане. Юргенс се осакати, историята с Енорийския свещеник и Бригадния генерал ни уплаши.
— Аз още се страхувам — каза той.
Той разчисти ъгълче от втората плоча, стъпи върху самия й край и премете останалата част от нея. Наведен напред, той започна да мете пясъка по линията на втората плоча. Появи се нова плоча.
— Каменна пътека! — възкликна Мери. — Право към куба.
— Какво ще стане, когато стигнем там?
— Тогава ще разберем.
— Ами ако не стане нищо?
— Поне ще се опитаме — каза тя.
— И аз мисля така — кимна той и мислите му продължиха в същата посока. — Още една плоча — каза той и се чудеше ще има ли друга плоча. Щеше да стане като оная работа с жокеите, които лягат на пътеката и не им стига само един камък. Наведе се напред, премете пясъка и откри друга плоча.
Мери прекрачи напред и двамата стояха един до друг, загледани в тъмно сините стени на куба. Лансинг протегна ръка и прекара длан по стената.
— Тук няма нищо — рече той. — През цялото време си мислех, че тук трябва да има врата, но всъщност няма. Ако имаше врата, щяхме да видим поне цепнатина колкото косъм. Само стена, това е.
— Натисни я — каза Мери.
Той я натисна и се появи врата. Двамата бързо минаха през нея и вратата се затвори със съскане зад гърба им.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТА
Те стояха в огромна зала, озарена от синя светлина. На стените висяха килими, а между килимите се виждаха прозорци — онази част от стените, които не бяха покрити с килими. Из цялата зала бяха пръснати различни комплекти мебели. В тапицирана кошница близо до вратата спеше свито на кълбо някакво същество. То приличаше на котка, ала не беше котка.
— Едуард — произнесе Мери, останала без дъх. — Тези прозорци гледат към света, от който идваме. Тук сигурно има хора, които ни гледат сега и са ни гледали миналия път, когато бяхме на това място.
— Огледално стъкло — каза Лансинг. — Посетителят не вижда, но от вътрешността на залата го виждат.
— Това не е стъкло — възрази тя.
— Да, разбира се, че не е, но принципът е същият.
— Те са си седели тук и са ни се присмивали, докато се мъчихме да влезем.
С цялата си празнота залата изглеждаше необитаема. И тогава Лансинг ги видя. Те бяха седнали един до друг на широка кушетка в далечния край на залата. Четиримата картоиграчи седяха там и чакаха с техните мъртвешки бледи, подобни на черепи лица, втренчили поглед в тях.
Лансинг бутна с лакът Мери и махна на картоиграчите.
— Отвратителни са — прошепна Мери. — Ще се откачим ли някога от тях?
— Те могат да се появят навсякъде — каза Лансинг.
Той видя, че килимите не са съвсем обикновени. Те се движеха или по-точно се движеха картините, изобразени на тях. Един ручей блесна на слънцето и докато водата ромолеше надолу по каменистото корито, на повърхността й се появиха малко несръчно нарисувани вълнички и водовъртежи. Клоните на дърветата, които растяха край потока, се залюляха и птиците хвръкнаха над тях. Един заек приклекна, като дъвчеше нещо сред детелината, засадена на малко парче земя, сетне скочи на друго място и продължи да дъвче.