На друг от килимите млади момичета, облечени в прозрачни воали, танцуваха безгрижно на горска поляна под свирката на фавн, който при свирнята си танцуваше далеч по-енергично, макар и не така грациозно като момичетата, а разцепеното му копито тъпчеше зелената трева. Дърветата, които заобикаляха горската поляна — големи, уродливи и не съвсем обикновени, също танцуваха под звуците на флейтата.
— Можем да прекосим залата и да видим какво искат от нас — предложи Мери.
— Ако поискат да говорят с нас — каза Лансинг. — Те могат само да си седят и да ни гледат.
Двамата тръгнаха през залата. Трябваше да изминат дълго, мъчително разстояние под тежките погледи на картоиграчите, на чиито лица не трепваше нито един мускул. Може би бяха вид хора, ако изобщо бяха хора, които не можеха да разтегнат устните си в усмивка, не можеха да се смеят, не можеха да бъдат човешки същества.
Те седяха неподвижно, наредени в редица на кушетката, с ръце, приковани към коленете им, без най-далечно подобие на израз върху лицата, което да покаже, че виждат нещо.
Толкова много си приличаха, сякаш бяха четири грахови зърна в шушулка, че Лансинг не можеше да мисли за тях като за четирима, а като за едно-единствено същество, сякаш четиримата бяха един. Той не знаеше имената им. Никога не беше ги чувал. Мислеше си дали наистина имат имена. За да ги различава един от друг, той им сложи отличителни знаци, мислено им завърза етикети. Като започваше от ляво, той щеше да мисли за тях като за А, Б, В и Г.
Той и Мери пресякоха решително цялата дължина на залата. Спряха на около два метра от мястото, където седяха картоиграчите. Спряха и зачакаха. Доколкото можеше да се съди от вида на картоиграчите, те даже не бяха тук.
Проклет да съм, ако заговоря пръв, рече си Лансинг. Ще стоя тук, докато те заговорят. Ще ги накарам да говорят.
Той сложи ръка на рамото на Мери и я притисна по-близо до себе си. Двамата стояха един до друг, загледани в мълчаливите играчи.
Най-сетне А проговори. Тънката цепнатина на устата му едва се раздвижи, сякаш изтикването на думите изискваше голямо усилие.
— И тъй — произнесе той, — вие решихте проблема.
— Вие ни изненадвате — каза Мери, — не сме сигурни, че проблемът е решен.
— Щяхме да го решим по-скоро, ако знаехме какъв е проблемът — рече Лансинг. — Или поне да знаехме, че има проблем. Сега, когато казвате, че сме го решили, какво ще стане? Можем ли да се върнем обратно вкъщи?
— Никой не го е решил от първия път — произнесе Б. — Те винаги трябва да се връщат.
— Вие не ми отговорихте на въпроса — настоя Лансинг. — Какво ще стане сега? Ще се върнем ли у дома?
— О, не — отсече Г. — Не, няма да се върнете у дома. Не можем да ви пуснем да си отидете.
— Трябва да разберете — произнесе В, — че избираме толкова малко от вас. От няколко групи можем да изберем един, много рядко двама, както е във вашия случай. От повечето групи не можем да изберем нито един.
— Хвърлят се хаотично на всички посоки — каза А. — Тръгват и се отсяват, търсят храм в света с ябълковия цвят или се опияняват от транслаторите, или пък…
— От транслаторите? — попита Мери. — Имате предвид машините в града, които си тананикат?
— Така ги наричаме ние — отговори Б. — Може би вие ще им измислите по-хубаво име.
— Няма и да се опитам — каза Мери.
— Съществува и Хаоса — рече Лансинг. — Той може да погълне повечето от тях. А при Хаоса вие ми хвърлихте въже.
— Хвърлихме ти въже — обясни А, — защото се опита да спасиш робота. С риск да загубиш собствения си живот, без колебание ти се опита да спасиш робота.
— Мислех, че си струва да го спася. Той беше мой приятел.
— Може би наистина си е струвало да го спасиш — произнесе А, — но той си послужи с неправилно съждение. Тук няма място за онези, които имат неправилни съждения.
— Не зная накъде, по дяволите, теглите — рече ядосано Лансинг. — Не ми харесва начина, по който съдите за оценките. Не ми харесва нищо във вас четиримата и никога не ми е харесвало.
— Както сме тръгнали — подхвана Г, — доникъде няма да стигнем. Гарантирам ти привилегията на омразата, в която ни обвиняваш. Но ние не можем да допуснем дребните препирни да ни отклонят от нуждата да поговорим помежду си.
— И още нещо — каза Лансинг. — Ако разговорът обещава да бъде продължителен, ние нямаме намерение да стоим тук пред вас като молители пред трона. Най-малкото, което подхожда за случая, е да ни предложите място за сядане.