Дисковете се завъртяха отново без пускането на нов долар в процепа и отново спряха с тъп звук. И този път символите в прозорчетата бяха еднакви и машината съвсем безгрижно изръси нова вълна от монети.
Лансинг стоеше изумен и леко разтреперан пред това нечувано явление. Такива неща не съществуваха, такива неща като два джакпота подред не можеха да съществуват!
Когато машината изключи и спря смълчана и безжизнена, той постоя за миг, донякъде в очакване, че тя ще се завърти отново и ще му поднесе нов джакпот. С такава машина, рече си той, всичко е възможно — безкрайни бяха чудесата, на които тя бе способна.
Ала тя не повтори направеното до тук и щом се увери в това, той събра монетите от кутията за печалбите и ги пъхна в джобовете на сакото си, сетне падна на четири крака да събере разпиляното по пода. Той вдигна една от монетите към светлината и я разгледа. Нямаше никакво съмнение, че това е злато по простата причина, че монетата беше по-тежка от сребърния долар. Монетата беше добре изработена, гладка и блестяща, тежка и ласкаеща ръката, но не такава, каквато беше виждал преди. От едната страна беше гравиран куб, лежащ върху защрихована плоскост, която вероятно представляваше земята. От другата страна беше изобразено нещо, което приличаше на вретеновидна кула. Това беше всичко. Нямаше думи, нямаше означение на стойността.
Той стана на крака и огледа стаята. Машината, с която беше разговарял, му каза да пусне втория долар в седмия автомат. Мога да го направя, помисли си той. Взаимодействието с петата машина не беше никак лошо, късметът му можеше да продължи и със седмата.
Той тръгна по редицата към седмия автомат. Протегна ръка да пусне втория долар, но след малко я отдръпна. Защо да предизвиквам съдбата, питаше се той. Може би номер пет просто му даде необходимото. Един бог знаеше какво ще стане, ако пусне монета в номер седем. Освен това, мислеше си, ако сега се обърне и си отиде с джобове, натъпкани със злато, той нямаше да знае и вечно щеше да се пита какво би могло да стане. Моментът не е бил лесен, щеше да разсъждава той.
— По дяволите — изрече той гласно и пусна долара. Машината го глътна, чу се тракане и светлина озари скалата. Той дръпна дръжката и шайбите се завъртяха с бясна бързина. Сетне светлината угасна и машината отлетя надалеч. Същото стана и със стаята.
Той стоеше на пътека в тясна гориста долчинка. Заобикаляха го високи дебели дървета, а някъде съвсем наблизо се чуваше звънкият шепот на ромолящ поток. Освен бълбукането на водата не се чуваше нито звук и в това нямаше нищо чудно.
Сега вече зная, каза си той. По-добре щеше да бъде, ако се беше отказал от седмата машина, макар че това не беше съвсем сигурно. Може би прехвърлянето му в обраслата долчинка би било толкова приятно, колкото и спечелването на всичките златни монети, въпреки че докато тая мисъл се въртеше в главата му, той не можеше да се съгласи с нея.
Не мърдай, каза си той. Огледай се наоколо преди да тръгнеш от мястото, където си сега. И не се паникьосвай, продължи той, защото в първите секунди усети, че неговото състояние му намирисва на паниката.
Той огледа мястото. Точно пред него склонът се издигаше съвсем слабо нагоре и ако се съдеше по звука, потокът сигурно не беше далеч. В гората растяха дъбове и кленове. Листата им бяха пожълтели. Пред него една катеричка пресече пътеката и зави нагоре към хълма. След като тя се скри, Лансинг разбра, че усети движението си по шума от опадалите листа, които се надигаха от слабите вихри на неговите стъпки. Когато шумът от катеричката заглъхна, тишината отново се възцари около него, само поточето продължи да ромоли, ала тишината вече не изглеждаше така потискаща. Сега до слуха му започнаха да долитат приглушени звуци — шумът от падащи листа, почти недоловимата шетня на малки горски животинки, които си проправяха път, както и други слаби звуци, които той не можеше да определи.
Той проговори на машината номер седем или на онова нещо, а може би на оня човек, който го прехвърли тук.
— Добре де — рече той. — За какво е цялата тая работа? Вече си направи майтап, хайде да му сложим край.
Въпреки неговите думи краят не се виждаше. Наоколо се простираше същата гориста долчинка. Нямаше и най-дребен признак, че го е чула машина номер седем или който и да било.
Невероятно, помисли си той, всичко е невероятно още от самото начало. Станалото не беше по-невероятно от това, че машината проговори. Ако някой път се върна, закани се той, ще хвана студента Джексън със собствените си голи ръце и ще го разкъсам парче по парче. Ако някога се върнеше!