Стигна до вратата на черния вход, когато някъде отдясно — дали не бе от оставената пералня? — пътя му пресече неестествено бързо черен, много страшен и много опасен човек с кожух с вдигната яка, ушанка с увиснали наушници, с брадва, която държеше в протегнатите си напред ръце, сякаш искаше да удари с нея някой в лицето… И, беше ясно, в лицето на момчето. Наоколо нямаше никого.
Хлапето замря. Човекът бе вече пред него, над него — убиец с озъбена уста, с кръгли очила, опасен; но най-страшното бе, че от отворената му уста не излизаше пара…
Момчето падна по гръб. Изведнъж с главата на убиеца стана нещо. Тя започна да расте и да се разширява, по набръчканото лице се появиха червени пукнатини, то се взриви и на всички страни се разплиска нещо червено, жълто и бяло — момчето престана да вижда…
Като дойде на себе си, видя надвесена над него старица. Бе така облечена, че не се виждаха нито очите й, нито лицето й, само между вълнения шал и заледената яка стърчаха рижави коси. Тя го побутваше с бастун и мърмореше свадливо: „Ставай, ставай… Жив ли си? Вдигай се тогава… Сам ставай, сам се вдигай…“
Някак си се изправи, държейки се за стената. Докато се вдигаше изникна още един загърнат отвсякъде човек с кофа — мъж ли, жена ли, не се разбра — и двамата с бабичката започнаха да си разменят безсмислени фрази. От разговора им стана ясно, че един човек излязъл на двора да насече дърва и в главата го улучило парче снаряд и почти я отнесло…
Страшният мъж лежеше наблизо по гръб, разперил ръце със замръзнали пръсти, брадвата му се въргаляше сред замръзналите изпражнения, а главата му действително я нямаше…
Стариците станаха три, последната беше с червена лента. Момчето искаше да им обясни, че не е имало никакво парче от снаряд, че човекът не бе излязъл да сече дърва (къде виждате тук дърва?), а е искал да го убие и изяде, той е людоед… Но нищо подобно хлапето не каза, спомни си за мама и се втурна напред, влезе в ледения вестибюл и там, като в прекрасен вълшебен сън, видя мама, тичаща насреща му… И целият мъртъв, гнусен, безжалостен, осран, злобноравнодушен и зверски озъбен свят веднага стана нежен, ласкав и безкрайно прекрасен…
Той завърши главата за момчето в обсадения град приблизително така. Вече е късна нощ. Тъмно е. Тихо е. Въглищата в печката пукат и свистят. Топло е. Трепти слабият пламък на газеничето. Момчето седи на кухненската маса, гледа пламъка, не мисли за нищо и много бавно, зрънце по зрънце, яде варени соеви зърна, сложени в чинийка пред него. Дъвче дълго. Мляска. Прекрасно знае, че трябва да се храни със затворена уста, но нарочно дъвче с отворена — така му е по-вкусно. Мама седи до него отдясно. Не я вижда, гледа в жълтото езиче на газеничето, но знае че тя е тук, а това означава, че няма нито страх, нито тъмнина, нито смърт и всичко е наред…
„Той е щастлив. Той е едно щастливо момче. Защото не знае нищо — нито добро, нито зло.
Още не знае, че след седмица ще го хване дизентерия. Организмът му ще престане да се съпротивлява. Два дни ще бъде в безсъзнание. Ще бълнува, че е Лисица: Лиса си е построила къщичка; Лиса иска да влезе в своята къщичка; Лиса не може да влезе в своята къщичка, защото къщичката е кацнала на носа й… А Лиса така мъчително, така безнадеждно, така страстно иска да влезе… в къщичката… в къщичката… в къщичката… На третия ден ще дойде Амалия Михайловна и ще донесе шишенце с мътна безцветна течност. В него ще има БАКТЕРИОФАГ — унищожител на бактерии. Момчето ще изпие една супена лъжица от него и на следващия ден кошмарите ще изчезнат. Заедно с кървавото разстройство. Той ще живее.
(Откъде Амалия Михайловна бе взела бактериофага? Никой никога не се сети да я попита. Може би в края на краищата това и не беше важно. А може би тъкмо обратното — беше много важно… И откъде изобщо се взе тази Амалия Михайловна, която ОПРЕДЕЛЕНО трябваше да бъде разстреляна още през есента, но не я разстреляха, пуснаха я да излезе жива от Големия Дом, преживя Декември и Януари, а накрая се оказа, че е собственичка на бактериофага? Много е трудно, дори невъзможно, да се отдели важното от маловажното, когато става дума за свръхпозиции на малковероятни събития…)