— Млък — каза Майкъл.
Той взе микрофона и се опита да се свърже с генерал Малнич. Малнич отговори веднага и гласът му бе отново самодоволен, бодър и енергичен. Веднага му олекна на сърцето. Очевидно положението, ако и да не беше по-добро, не се беше и влошило. Генералът доложи, че слава Богу, кризата е овладяна, пациентът е излязал от кома, въпреки че състоянието му остава тежко. Нещо в интонацията му го караше да е нащрек. „Аз нужен ли съм?“, попита той направо. „Да, разбира се“ — отвърна генералът, но с известно запъване, което го учуди и го накара да е още по-подозрителен. „Нужен ли съм или не?“ — повтори той въпроса си вече с друга интонация. „Да! ДА!“ — страстно отвърна генерал Малнич, този път без никакво запъване и той реши да не изяснява нещата точно сега. Разказа му за своите премеждия и го попита какво мисли за пътя до Сплавна, Некрасово и нататък. Генералът се смути, този път съвем очевидно, и отговори: „Опасен е, Станислав Зиновиевич. Вече ви докладвах — там върлуват вакулинците.“ „А ако изпратите някой да ме посрещне? За всеки случай?“ „Може! — оживи се генералът. — Отдавна е време да им дадем да се разберат! Ще изпратя БТР, Станислав Зиновиевич, още сега…“
Излезе от колата и попита свитата си:
— Да рискуваме ли?
— Разбира се! — веднага откликна Майкъл. — Но ще вземем със себе си и този.
— Нямаш право! — гракна провокаторът.
— Нямам право ли? Като е така, ето ти я милицията. Защо не извикаш „помощ“? Искаш ли да те заведа при тях и да обсъдим твоите претенции? Не желаеш? Трай си тогава и прави каквото ти се казва.
Тогава той му каза:
— Пуснете го, Костя.
— Господин Президент! — викна Майкъл.
— Стас Зиновиевич, не бива! — кресна Ванечка почти едновременно с него.
Костя изпълни заповедта на началството и дори леко блъсна подозрителното човече — върви си, демек, имаш късмет…
— Господин Президент! — не мирясваше Майкъл, загубил чувството си за хумор. — Категорично настоявам. В края на краищата съм старши на охраната. Би трябвало да се вслушвате в мнението ми, господин Президент!… Константин, хвани го тоя глупак, докато не е станало късно…
И дойде пристъпът. Както винаги изневиделица, както винаги абсолютно не навреме. В ушите му забуча, светът се отдалечи като рисуван мрачен декор, гласовете едва се чуваха: нещо бучеше, шумеше, клокочеше — развълнувания Майкъл, шума на двигателите, по генералски крякащия майор… той пък как се оказа тук… Май мога да опъна петалата сега, така тъпо… и ще е смешно: тръгнал да вади приятеля си от отвъдното, а сам пропаднал в него… Не… Не сега. Не днес. Още не. Обещавам… Кой ми го беше казал? Отдавна. Не помня. Но тогава обещанието беше нарушено, това го помня… Изведнъж до ухото си чу изпълнения с напрежение глас на Ванечка:
— Почакай. Млъкни. Нали виждаш, че има пристъп… По дяволите, колко не навреме…
— Никога не е навреме — каза той с вдървени устни, непослушен език и схванато гърло. — Спокойно. Мина… — Опомни се на мястото на шофьора, беше му студено. — Къде са ми хапчетата? Трябват ми две… Може и три.
Схванатите му пръсти сами напипаха шишенцето и отвиха машинално капачето. Познатата освежаваща горчивина прониза езика, небцето, върна света, постави го на мястото му, подреди звуците: далечните отслабнаха, близките станаха по-силни. Чу как тежко и бързо диша Майкъл. Като преследван. Пръстите на Иван бързо разкопчаваха яката му, масажираха тила му, мереха пулса му и всичкото това едновременно.
— Свърши. Свърши — каза той. — Размина се. Казаха — не днес. Вярвайте ми. Както знаете, не лъжа… Аз съм Честният Стас…
— Господарю! — каза Майкъл. — Не ни оставяте да скучаем…
Все още дишаше тежко. Като след схватка. Очевидно бе доста потресен и уплашен. Никога по-рано не бе виждал негов пристъп… И никога по-рано не бе наричал господин Президента Господарю: считаше го за проява на плебейство и простащина. (Произхождаше от семейство на интелигенти, обичаше Томас Ман и Херман Хесе, възхищаваше се от Бунюел, пишеше между другото дисертация на някаква филологическа тема и бе станал бодигард изключително от идейни съображения. Артьом се отнасяше към него с известно професионално пренебрежение, но в същото време го уважаваше заради образованието и добрите му реакции.)
— Стига — повтори му в отговор Честният Стас. — Мина ми! По колите. Нямаме повече работа тук… Да тръгваме.
Но не тръгнаха веднага. Пристъпът не бе напълно отминал. Не можеше да става и дума да кара колата, а ръцете и краката му не искаха да го преместят от мястото на шофьора. За да скрие това обстоятелство, той предизвика дискусия за реда на придвижването: кой ще е отпред, кой — отзад, каква засада биха могли да очакват, коя кола първа би могла да бъде поразена — предната или задната, но изведнъж възникна неочаквана и дори странна ситуация.