По дяволите, къде е тази бариера? Време беше да се появи. „Или в челото ще прасне с бариера някакъв инвалид…“ Какъв? „Уморен“. Не. „Унил?“ Не. „Безгрижен инвалид…“ Не. По дяволите. „Иване, ИЛИ В ЧЕЛОТО ЩЕ ПРАСНЕ някакъв ИНВАЛИД. Какъв инвалид?“ Ванечка, зает с кормилото и педалите, само изсумтя: „Да ви имах грижите, гражданино началник“ и тогава го повика Кронид:
— Първи, Първи, аз съм Кронид, как ме чувате?
— Добре ви чувам, Кронид. Говорете.
— Докладвам ви данните за Вакулин. „Герб Улянович. Роден през шестдесет и трета, със средно специално образование, шлосер…“
— Само най-същественото.
— Слушам. Воювал е в Афганистан. Сержант от ВДВ57. Участвал във военни действия в Карабах, в Приднестровието, в Лоста и т.н. Последното му участие е в Кандим. Основател на „бялото движение“. Съпредседател на Съюза на фермерите, организатор на бойните фермерски дружини. Едър земевладелец, организатор на мрежа от баскер-ферми. Обявен за издирване. Два пъти е бил следствен, всеки път е пускан под гаранция. Следствията са били прекратявани заради недостатъчно доказателства. Обвиняван е…
— Стоп — каза той. Видя бариерата. — Благодаря. Край. Установявам контакт.
— Желая ви успех.
— Благодаря. Отбой. — Внимателно остави черното яйце на микрофона в гнездато му.
Така. Майкъл спря. Мъртво проблясва синята лампа. Фарове. Прожектор. Няколко прожектора, може би всичките… Бариерата е пусната. Хора не се виждат. Изобщо освен бариерата и мрачните храсталаци нищо друго не се вижда. Никакво движение. Тихо е. Само двигателят бръмчи. Все пак отляво на Майкъл има някакво раздвижване. Някакви червени бликове… Или са по стъклата? „Или в челото ще прасне с бариера някакъв инвалид…“
И изведнъж като че замръзналите храсти се отместиха и заплуваха над пътя, сякаш главата му се завъртя и му притъмня пред очите. „Гос-с-с…“ — едва чуто каза Ванечка в ухото му.
Чудовищно животно с неестествени размери. Почти невидимо. По-точно неразличимо. Жълто-сиво на черни напречни ивици — то се спря и веднага се сля с пейзажа. Въображението отказваше да го приеме. Не и като реалност. А като бълнуване. Халюцинация. Игра на смътни сенки върху голия замръзнал върбалак. Страшният кон… Кон бледен. Всичко друго, но не и реалност. Такова същество няма и не може да има… Но то беше реално. Беше. Тук. До колата. То ГЛЕДАШЕ. Мътночервени тлеещи очи. Крива неприятна уста… Не паст, а уста. Не глава, не череп, а кратуна… И миризма. На гнило. Или смърт… Или страх.
Ако страхът имаше мирис, той щеше да е точно такъв. Миризма, от която замръзваш… Значи страхът МИРИШЕ.
— Какво е това, шефе? — пошепна Ванечка като изплашен ученик.
— Тихо — едва помръдна устни. — Това е баскер. Тихо, той чува…
Говореше се, че ги хранят с човешко. С трупове. Леко позагнили.
Говореше се, че със зъбите си разкъсват желязото, а с ноктите си трошат предното стъкло на колите. С едно небрежно движение на лапата.
Говореше се, че разбират човешката реч. Че чуват ударите на сърцето от разстояние един километър. Че виждат през мъглата като локатори. Че могат да дишат под вода. Че нямали никакво обоняние. Изобщо. И глас. Че мълчат. Само много рядко се СМЕЯТ.
Казваха, че се подчинявали само на деца под тринайсет години. Не признавали възрастните за господари — а само за храна. Смятали възрастните за КУЛИНАРЕН ПРОДУКТ.
Говореше се, че в известен смисъл са разумни. Но явно нещата бяха по-зле. „Разумни ли? — попита веднъж Виконта, като се усмихна намусено. — Те не са разумни. Те са БЕЗУМНИ.“
Баскерите бяха селекционирани специално за охрана. Бяха идеалните охранители. С голямо желание ги купуваха някои страни с твърди режими. Прекрасен износен артикул! Баскерите не се размножаваха. Баскерът можеше само да бъде СЪЗДАДЕН, формиран, СКУЛПТИРАН — уникат. Как се правят, знаеха само собствениците на баскер-ферми, при това далеч не всички. В Русия от пет години търговията с баскери беше забранена. Самите баскер-ферми бяха полунезаконни. Но фермерите не знаеха по-добра защита срещу скитниците, срещу чевръстите и напористи спецбригади, опустошаващи полята, и срещу мафията, която искаше да контролира всеки свободен земеделец. Работата беше там, че да убиеш баскер бе практически невъзможно. Той ВИЖДАШЕ куршумите. И снарядите. И бавните самонасочващи се ракети…
Разбира се, трябваше да бъдат забранени. Още вчера. Преди да е станало късно. Докато сме още цели в домовете си. Докато не са се заинтересували от нас истински. Докато още не са се научили да се възползват от нас. Докато не са съобразили, че прясното човешко, което никак не им харесва, лесно може да се превърне в гнилото, което им е любимо…