Баскерът продължаваше да ги гледа с тлеещите си очи — високомерно и равнодушно, а някъде там на края на света викаше Иван Сусанин: не трябва… Господарю… страшна работа… с добро трябва да се разделим, с добро! И изведнъж от нищото мегафонен глас произнесе:
— Господарю, щом си тук, отзови се. Защо да си играем на мълчание?
Той бавно протегна ръка и включи външното озвучаване.
— Тук съм — каза той.
— Бил тук, виждате ли — произнесе гласът язвително. — А защо си тук се пита? Какво искаш от нас?
— Нищо.
— Защо си дошъл тогава? Да не си намислил да ни провеждаш предизборна агитация? Това е умряла работа.
— Не. Не идвам при вас. Отивам в института.
— Защо?
Всичко трябва да ти обяснявам, помисли си той. Баскерът слушаше внимателно. Бе се приближил съвсем близко, внезапно отпусна кратуната си и се подпря с косматата си брада на предния капак, без да ги изпуска нито за секунда от страшния си поглед. Кого гледаше? И какво всъщност виждаше през фотохромното стъкло?
— Ей, Господарю? Защо мълчиш? Готвиш се да ме излъжеш ли? А във вестниците за теб пишат, че никога не лъжеш.
— Там е моят приятел, който умира. Мога да го спася.
Внезапно прозря, че сега може и трябва да говори каквото поиска. Без задни мисли и сметки. Че думите нищо не решават. Че друго има значение… Всъщност всичко вече беше решено, още преди началото на разговора. Сега ще продължим пътя си…
— Измисляш си! Да не си доктор?
— Не. Но мога да го измъкна. Имам си начини.
— Екстрасенс ли си?
— Да.
— Мен екзема ме мъчи — каза гласът с насмешка. — Ще ми помогнеш ли?
— Не. Аз мога да помагам само на един човек.
— Хе. Тогава за какво си тръгнал да ставаш президент? Той трябва да помага на милиони…
Не отговори. Гледаше в червените очи на звяра и се стараеше да се отърве от мисълта, че говори ТОЙ, баскерът, а не Гроб Улянич. Не съществува никакъв Гроб Улянич с мегафон — звярът разговаря с метален глас насмешливо и равнодушно-язвително, влажните му криви устни леко помръдват…
— Мълчиш? Ами ако те изберат? Какво ще правиш тогава, Честен Стас? Ще вдигнеш данъците?
— Не зная. Може би.
— А какви ще са цените на зърното? С баскерите какво ще правиш? Ще ги забраниш ли?
— Не зная засега. Това са дреболии, Гроб Улянич. Ще търся оптимални решения.
— А за чиновниците? Също ли оптимално ще решаваш?
— Ще им намаля бройката. Обичам ги не повече, отколкото ги обичате вие.
— По-скоро те ще те разкарат… Макар че ти притежаваш сила! Трудно ще им е… Впрочем що за сила е тя, господин Красногоров? Обяснете на мен, простия човек.
— Съдбата — каза той, гледайки в тлеещите очи на Звяра. Предназначението. Фатумът. Кармата.
— Не разбирам — по-подробно, моля.
— Господин Вакулин — рече той. — Моля за извинение, но ви предлагам друг път да обсъдим този въпрос. Бързам.
Гласът помълча, после каза разтягайки думите:
— Разбързал се… Нещо не ми харесваш, Господарю!
— Взаимно е, ГРОБ Улянич.
Сега ще продължим, пак си помисли той. Да. Сега. Само още няколко фрази и ще тръгнем…
— Жалко. Отдавна исках да поговоря с теб. Отдавна. А сега излиза, че бързаш…
Млъкна отново. Не можеше да се отърве от чувството, че разговаря със звяра, а не с човека. Мираж. Главоболие. А очите червенееха подобно на огън, който не можеше да реши да се разгори или да угасне.
— Добре — каза гласът. — Да се разберем така. Утре ще те чакам. Искам да поговорим както трябва — спокойно, без бързане.
— Не възразявам.
— Хубаво. Утре като тръгнеш, на пътя ще те чака мой човек, разбрахме ли се?
Той повтори търпеливо:
— Не възразявам.
— Има си хас да възразяваш! Само не си помисляй да летиш с хеликоптер. — Гласът се усмихна. — Не те съветвам.
Той и този път отговори с мълчание. Видя как бавно се вдига бариерата. „Или в челото ще фрасне бариера… — НЕПОХВАТЕН инвалид…“ Непохватен. Спомни си… „Непохватен“ — искаше да каже на Ванечка, но тогава отчаяно се развика Иван Сусанин Маловишерски:
— Герб Улянич! Прибери добичето! Обикаля около нас… Аз как ще изляза?
И веднага тънко детско гласче запя високо: „Закука сива кукувица…“ — и внезапно млъкна. Това беше любимата песен на мама. Песен от детството. Прозвуча тук и сега като заклинание към звяра. Беше си заклинание.
Баскерът изчезна. Не си тръгна, не побегна, не се плъзна, не се скри в тъмнината. Просто вече го нямаше. Никъде. „Гос-с-с…“ отново подсвирна Ванечка и погледна към Станислав, мигайки на парцали.