— „Непохватен инвалид“ — каза му той. — Тръгвай. Газ и напред. Газ, Иване!
Глава девета
Защо и откъде се появи това предчувствие за беда? Как изведнъж се вцепени от усещането, че нищо не е свършило, че най-гадното предстои?
Нямаше значение, че ги посрещат радушно, че разтвориха мрачните непристъпни порти на непристъпния зид с олющена мазилка и с гъста бодлива тел под напрежение…
Нямаше значение, че мустакати подофицерски муцуни изведнъж се смекчиха при вида на високия гост, че запалиха тържествено фенерите при главния вход на мръсносивия институт (лишен от прозорци и с вход, напомнящ отвор в капонир).
Нямаше значение, че внезапно появилият се генерал Малнич ги приветства безкрайно радушен, сякаш бе събрал в себе си радушието на всички руски генерали.
Имаше опасност. Имаше заплаха. Имаше лъжа, страх, паяжина в тъмните ъгли. Имаше обещание за беда. Защо? Откъде?
Отначало може би я почувства случайно, след като мерна злобния стъклен поглед на началника на караула; а той бе толкова любезен и почтителен преди само секунда?
Или не му хареса мекото, напълно вежливо настояване на генерал Малнич съпровождащите Господаря „да останат и да си отдъхнат, починат“ във фоайето. „Тук имаме и дивани, поставени за подобни случаи.“
— Отлично, генерале — съгласи се той бодро и се обърна към Майкъл: — Предлагам, майоре, да се върнете при колите и да доложите обстановката в щаба…
(Защо нарече Майкъл майор? Той никога не бе служил в армията. Щеше да го нарече и полковник, стига поне малко да приличаше на кадрови военен. С инстинкта на стара лисица чувстваше, че тук уместна би била именно АРМИЯТА… Но Майкъл в най-добрия случай приличаше на сержант. На сержант от специалните сили. От спецовете…)
— Е, защо при колите? — веднага реагира радушният генерал Малнич. — На господа офицерите тук ще им е много по-удобно. И вие, Станислав Зиновиевич, знаете, че имаме определен ред. Не бих искал да го нарушаваме… А да доложите в щаба ще можете веднага, незабавно ще ви придружа, за да можете да осъществите връзка…
— Отлично, генерале! Благодаря ви.
(В уютно осветеното от скрити лампи фоайе имаше три врати и пред всяка стоеше подофицер с дървено лице и с разкопчан кобур. В този тих манастир имаха свой устав и умееха да го наложат непреклонно и безусловно.)
Погледна към Майкъл. (Той беше наясно и нямаше да го подведе.) Погледна Костя. (Умряла работа, момчето нищо не разбираше, прекалено много пуши, за да съобразява бързо и ясно.) Взря се в Иван. (Пълна безметежност. Дори бе страшно да го гледаш. Бедни ми, бедни, генерал Малнич…)
… Лошо. Лошо е тук. И мирише на нещо шибано. Какво ли става с Виконта? Защо не ми докладва тоя смрадлив гад?
— … Връзката ще почака, генерале. Бих искал да видя Виктор Григориевич.
— Разбира се! Но ви уверявам, че той е добре! Можете да сте напълно спокоен…
— Въпреки това.
— Разбирам ви. И аз се измъчих. Няма да повярвате — цяла нощ… Извинете, господине (на Иван). Нали ви помолих да останете…
— Генерале — каза твърдо господин Президентът. — Това е моят ЛИЧЕН телохранител. Той е ДЛЪЖЕН да ме съпровожда. Дори в тоалетната.
Възникна драматична пауза. Генерал Малнич мъчително се бореше с инструкцията. С устава на манастира. А може би не желаеше усложнения? Това беше неразбираемо. Тук всичко беше неразбираемо. Редът бе като в затвор с тежък режим, а не като в институт, бил той и секретен. Като в лудница за шизофреници. Ето защо тук бе гадно и шибано, въпреки обзавеждането и хубавото копие на картината „Древна Русия“, окачена където трябва. Затвор.
— Оценявам чувството ви за хумор, господин Красногоров — каза накрая генералът с пресилена усмивка. — Обаче в самия клозет, той сигурно…
— Е, генерале — каза господин Президентът вече благодушно. — Та ние с вас все пак не отиваме в нужника…
— Хе-хе… Въпреки това, трябва да се съгласите…
— Разбира се. И се съгласявам! Две мнения не може да има, генерале. Вие сте домакин, а аз — гост…
— Да, но от друга страна… Определени правила…
— При това съм поканен гост, нали така? Или бъркам?
— Естествено, естествено, макар че, съгласете се, уставите не съм ги писал аз, но са за нас… хе-хе…
— Основният въпрос на философията е: човекът ли е за устава, или уставът за човека?
— Именно, именно… Но ние сме хора военни, въпреки нашите напълно мирни занимания, и уставът за нас е по-важен, извинявам се, от конституцията…
Разговаряйки по такъв начин — фалшиво и напрегнато — те преминаха от фоайето (покрай неприязнено неподвижния подофицер) в укрепения район през дълъг кремав коридор, миришещ на болница, а после в друг кремав коридор не по-различен от първия. Ванечка ги следваше от известно разстояние, безшумен и почти невидим. В третия коридор към тях внезапно се присъедини мълчалив висок мъж с длъгнесто лице, облечен със синя хирургическа престилка; бе представен простичко като „доктор Бурмур-мур-шин“, но под престилката се виждаше униформен панталон с полковнишки кант и ботуши… Всичко беше лошо, лошо, тревожно и фалшиво, Ванечка му прикриваше тила, но заплахата не идваше оттам, а неизвестно откъде… напрегнатото бърборене на генерала, нескритата неприязън в жълтите очи на дългия доктор… и този странен, едва доловим шум. Дали някъде танцуваха или шумяха машини, или тълпа от статисти бъбреше, шепнеше и от време на време подвикваше: „За какво да говорим, като няма за какво“. Изведнъж осъзна защо генерал Малнич, който иначе бе мълчаливец, бъбри непрекъснато и все някакви глупости: намираше се в състояние на крайно нервно напрежение и очевидно се опитваше да заглуши този фонов, но необикновен шум.