Беше странно, че върху нея имаше и други пръсти. Раздразнено ги отблъсна и се хвана за двата пръста на приятеля си. Когато те, неочаквано горещи и силни, се впиха в дланта му, търсейки живот и защита, той се почувства на място и вече без да се притеснява, със свободната си ръка избърса очите си. Всичко беше наред. Нещата застанаха по местата си. Затвори се още един кръг и сега стана напълно ясно, че опасността ще отмине. Сега ще отмине.
Погледна към другия и го обзе безпокойство, отначало смътно, после остро като внезапна болка. Едро момче с увиснали рамене. Младо. Странно и тревожно познато. С много бледо и дори синкаво лице, сънено, уморено, лишено от израз… нещо по-лошо — с израз на дебил. За това говореха и вяло отпуснатата му фигура и ръката, която лежеше на одеялото там, където той я беше оттласнал… и полуотворените дебели устни, и безизразните очи. Пред него седеше един млад идиот и той го познаваше. Беше го виждал много пъти. Макар и отдавна, в предишни времена… Сега ще се сетя кой е, помисли си той със страх. Сега. Ох, по-добре да не се сеща. Да върви по дяволите. Какво ме интересува… Късно. Сети се. Господи.
На стола пред него седеше Стас Красногоров, отпуснат и без мозък. Млад, съвсем млад, двайсетгодишен, Стас Красногоров, спортист и красавец. Този завинаги изчезнал човек се оказа тук, отново съществуваше, беше ужасен, отвратителен. Беше идиот, безнадежден и нещастен идиот… Той обезумя. Разбра. Край. Случи се. Мерзостта, която днес тук със сигурност щеше да се случи, се случи. Трябваше незабавно да направи нещо, но изобщо не знаеше какво, нито как.
Глава десета
— Какво означава това? — попита той, но не чу гласа си. Не чуваше и какво му говори генерал Малнич, само виждаше, че генералът се оживи неестествено, че се гордее, че сияе. Тук бе станало нещо забележително, епохално. Велико откритие. Победа. Фантасмагория и фойерверк.
— По дяволите! — кресна той с всички сили. — Прекратете този цирк! Как да разбирам това?
Генералът не каза нищо, смути се, но не престана да сияе. Победата бе пределно велика, бе абсолютна, а трудно можеш да развалиш радостта на победителя.
— Как да го разбирате ли? Като чиста случайност! Или, ако предпочитате, като продукт на отчаянието. Какво друго ми оставаше? Той умря. Съвсем. Отначало изпадна в кома, после умря… И си спомних как обичаше да повтаря: като не помага докторът, викайте шамана!
— Какъв шаман? Какво общо има шаманът? Не ви питам за това.
— Е, „шаман“ е просто фигуративно казано. Разбира се, няма никакъв шаман. Просто се замислих и внезапно ме осени: имаме пълна идентичност на генотипа! И не само на генотипа, но и на фенотипа, на сомите… В това се състоеше същността: да се обезпечи ПЪЛНА идентичност…
Той го слушаше и не го чуваше. Гледаше младото подпухнало сънено лице, синкаво, болнаво, без капка кръв, безизразните очи на човек, който не е спал през нощта, може би от няколко поредни нощи. Този човек не го виждаше, не го забелязваше, а може би и не подозираше присъствието му. Може би просто бе уморен, смъртно уморен, изтощен, измъчен и сега изобщо нищо не виждаше и не съобразяваше. Млад, силен, но смъртно уморен. „Красив, но вял“…
Беше идиот.
Някога двайсетгодишният Стас Красногоров беше глупав, самодоволен и фанатичен до идиотизъм. Но беше нормален комсомолец от началото на петдесетте, оптимист и сталинист, един от стотиците хиляди. Онзи тогава беше НОРМАЛЕН. А този тук беше идиот… Дебил. Имбецил. Кретен. Защо? Откъде се взе? Кой е той?
— Кой е това? — викна той на генерала. — Отговорете на въпроса ми!
Но генерал Малнич изобщо не можеше да разбере на кой именно въпрос трябва да отговори. Бе безкрайно озадачен. И обиден. Всичко стана не така, както той се надяваше. Титаническите му старания пропадаха. Легендарните му подвизи не само не бяха оценени, но дори не бяха забелязани. Генерал Малнич изведнъж се оказа в света на кошмара и виденията, при това в момента на най-висшето си тържество, в момента, когато очакваше да получи награда и поощрение от началството за постигнатото с труд и пот…
Всички тези чувства и мисли се четяха ясно на скулестото му лице, изведнъж придобило плачлив и обиден израз. Той ги разшифрова лесно, сякаш генералът му се жалваше на глас или писмено. Но не разбираше НИЩО друго. Ставаше някакво огромно недоразумение. Някакво титанично взаимно неразбиране. Отново взе да долавя предишния странен и гаден шум и внезапно схвана в него ритъм, мелодия и различи могъщия сподавен рев на Шаляпин: „Страх ме е. Срещнах погледа му! В лъчите на луната… познавам… СЕБЕ СИ!“