Момчето не знае, че то и мама ще останат живи и че въпреки всичко ще живеят още дълги години. Той е щастливо хлапе. Не знае, че в същия момент в северната част на града баща му, редник от опълчението, подут, страшен, обрасъл със сива мръсна брада, посипан от току-що падналия сняг, е подпрял рамо на заскрежената платформа, натоварена с изгорял танк. Пъхнал е вкочанените си ръце под мишниците и притиска към гърдите си учебната пушка образец 1891 година с изпилен ударник и с поставен щик (точно с такава, но напълно изправна преди двайсет и четири години се бе бил срещу Юденич8), очите му са затворени, мъчи го водянката, а болното му сърце пропуска всеки трети удар… Сърцето, зверският глад и равнодушният мраз ще го довършат. Оставаха му по-малко от два дни живот… Но момчето не знае това.
То не знае, че само на някакви си пет-седем километра от него в топла, неописуемо чиста, голяма, красива стая, където ярко светят многобройни електрически лампи, а покритият с лак под блести, нисък, доста пълен чернокос мъж с черни мустаци развива ръкава на китела си и с пренебрежителна усмивка слуша какво му говори невисокият, кльощав и побелял доктор:
— Няма да се оплаквам от вас, Андрей Александрович9, — казва той с неудоволствие по-скоро показно и дори театрално. — Честна дума ще докладвам в ЦК.
— Хайде сега ЦК! — небрежно отговаря дебелият.
— А какво ми остава, след като вие решително пренебрегвате препоръките ми! Колко пъти имах честта да ви кажа, че всеки излишен килограм натоварва сърцето ви…
— Искаш да гладувам ли?
— Не. Нали имаме спортна зала… Всеки ден поне по трийсет минути тенис…
— Да не би да нямам друга работа, та ще играя тенис… — мърмори тлъстият. Той вече не слуша събеседника си, а прелиства документи върху бюрото си и двойната му брадичка потрепва при всяко негово движение.
— Както искате, Андрей Александрович, но съм принуден да уведомя ЦК за вашето здраве…
Момчето нищо не знае за това и не би могло да знае. (Пък и не само то.) Много бавно дояжда варената соя. Струва му се, че нищо по-вкусно от нея не е опитвал. Мама е край него — оранжевият пламък се отразява в очите й… Той е щастлив. Той е Най-Щастливото Момче в Европа. А може би и в света. Щастливо момче.“
Глава пета
Завършвайки историята за момчето от обсадения град, той изведнъж се почувства в безизходица. Заобикаляха го невидими стени, невидима — като във фантастичен роман — бариера не му даваше да продължи. Почувства изтощение, дистрофия, авитаминоза. И не защото се изчерпаха спомените му — те продължаваха да изплуват от небитието и бяха многобройни. Но вече не го стимулираха.
Съществуваха отделно от замисъла и бяха готови безропотно и покорно да изчезнат в небитието, от което току-що бяха изплували неканени.
Някои имаха дори определено отношение към Основната теорема.
Например след избухването на петстотинкилограмовата бомба, след плътния, оглушаващ, болезнен удар в ушите, в мозъка, в душата, в настъпилата неестествена тишина, едновременно страшно и прекрасно изпопадаха стъклата на всичките двеста прозореца на ВМА — блестящ водопад от стъкла, лавина от стъкла, стъклопад — само за миг седеметажната красива сграда се превърна в инвалид, обречен на разруха и смърт.
Как се оценяваха парчетата от бомби и снаряди? Преди всичко по дължината. Колкото по-дълги, толкова по-ценни. След това по тежестта. Тежкото, закръглено като паве парче, се оценяваше по-високо от дългото тънко. След това идваха отличителните черти. Високо се ценяха многоцветните, преливащите като кристали на калиев перманганат. Парчета с остатъци от бронзови обръчи, с цифри, с букви, с някакви чертички и знаци…
Но най-високо се оценяваха съхранилите се стабилизатори на запалителните бомби или неизгорелите запалителни бомби… Момчето намери една такава в края на септември на двора — лежеше до боклука. Бе стройна, сребриста, елегантна, прекрасна, неописуемо ценна… Впрочем това нямаше никакво отношение към Основната теорема.
… Как ловяха котките, за да ги изядат. Как ги ядяха. Отначало се гнусяха и изяждаха само бялото месо, след като беше опечено, а останалото хвърляха. Възрастните казваха, че приличало на заешкото, но било по-меко и по-фино… Към края на есента вече изяждаха всичко, като оставяха само кожата и ноктите, а месото вече само варяха. Само.
… Как претърсваха всяко кътче на апартамента с надеждата, че е останало нещо годно за ядене от мирното време. (Сухи, прашни парченца хляб под дивана. Момчето ги беше хвърляло там доста време тайно от мама, защото не искаше да ги дояжда. Живееха бедно и в семейството съществуваше закон: дояждай онова, което си започнал.)
8
Юденич, Николай Николаевич (1862–1933) — руски военен и политически деец, един от ръководителите на Бялото движение. — Бел.прев.
9
Авторът има предвид Жданов (1896–1948) — съветски политик, ръководил отбраната на Ленинград по време на Втората световна война.