… Колко страшно крещеше някакъв човек навън през една тъмна януарска нощ: „Помогнете за Бога! Помогнете за Бога…“ Викаше, стенеше, съскаше — момчето заспа, слушайки тези звуци. А в голямата стая, където избитите през есента стъкла не бяха заковани с шперплат, на дивана лежеше зашитият в чаршафи труп на баба му, умряла преди две денонощия… Щеше да лежи там още дванайсет дни.
Можеше да се напише за всичко това. Но можеше и да НЕ се напише. Важното беше, че той нямаше желание да пише за него. Нещо беше свършило.
Сега за капак в главата му неочаквано дойде хубава идея, свързана с лингвистичната програма, над която работеше (вяло, съвсем вяло) напоследък. Основната теорема и всички съпътстващи я литературни упражнения бяха забравени. Две седмици той се труди над програмата и в резултат се пръкнаха някои превъзходни афоризми — нови, парадоксални и удивително проницателни! Нито Шопенхауер, нито Паскал, нито Лихтенберг, нито Ларошфуко не биха могли да ги измислят. Единствено неговата нова програма бе способна на такива чудеса.
Усърдието е мащеха на въображението.
Точността при глупците заменя мъдростта.
Чувството е най-злият враг на опита.
Единственото, което великолепно заменя възпитанието, е добродушието.
Той се обади на Виконта за първи път от две седмици. Онзи се появи веднага. С бутилка кюрасо. Изпиха я и Станислав се похвали с новите си афоризми. Приятелят му реагира възторжено. Днес той приличаше на Пушкин — дребен, изящен, къдрав, красив с живите си сиви очи, оградени от черни ресници. Виконта. Негово сиятелство.
Много беше залипсвал на Станислав. В онзи миг нещо го подтикна да извади последната разпечатка на „Щастливото момче“ и да я постави в протегнатата осакатена длан.
След малко, наблюдавайки как унилият нос унило пълзи по унилия текст, той съжали за порива си. („Чувството е най-злият враг на опита“.) Вече обаче беше късно. И той си наля още кюрасо.
Нищо страшно не се случи.
— Не е зле — каза Виконта, дочитайки последната страница. — Но никой няма да го публикува.
— Защо? — попита Станислав и се задъха. Думите на госта го поразиха. Изобщо не беше мислил за публикуване.
— Защото това никога никой няма да го публикува — обясни Виконта безапелационно и отново забоде унилия си нос в ръкописа, където явно търсеше нещо.
Станислав мълчеше, забравил за цигарата, която преди малко искаше да запали. Опита се да си представи как всичко би изглеждало от перспективата на някой редактор. Нищо определено не можа да измисли, но самата мисъл… дори слабата възможност… дори само намекът за някаква вероятност… Внезапно си спомни как преди известно време бе казал на Лариска, че се надява да публикува някакво разказче, нека да е мъничко, дори да е незначително. Повече нищо не ми трябва… Тогава сам се учуди колко е силно желанието му.
— Обаче всъщност ти нищо не ми доказваш — каза Виконта. — Обеща да ми докажеш теоремата за твоята богоизбраност. А привеждаш доказателства за половин дузина случаи за щастливо избавление. Това е малко, душичко. Такова количество всеки може да извади.
Поспориха известно време.
Станислав наблягаше на факта, че шест случки не са малко, още повече, че Виконта едва ли би могъл да посочи и толкова; при това Станислав имаше в запас три пъти повече случаи, но за жалост му бе омръзнало да пише…
Виконта отговаряше, че за разлика от някои, не претендира да е богоизбран, но че и той би могъл да си спомни някои неща. Например случката с детонатора или псевдоинфарктните пристъпи, които е имал вече три пъти и които, както е известно, могат да се повторят всеки момент… И всъщност колко случаи общо би могъл да предложи Станислав? Ах, двайсет и три? А сигурен ли е, че те са точно от такъв характер? Сигурен е… Отлично. Персильфанс. А опитвал ли е Станислав, бидейки математик, да сметне каква е вероятността да оцелее в двайсет и три случая от безчисленото множество останали? Лично той е пресичал улици много повече от двайсет и три пъти, летял е със самолет доста често, пътувал е, яздил е и — нищо!
Доста дълго обсъждаха този проблем. Естествено, че еднозначен отговор на въпроса на Виконта нямаше. Бе невъзможно да приложиш спрямо разглежданото явление понятието „вероятност“ в строго математическия му смисъл. Но все пак е ясно, че ако монетата двайсет и три пъти поред пада ези… или някой двайсет и три пъти печели от лотарията (дори само по рубла всеки път)… или, играейки на преферанс двайсет и три пъти поред направиш шест ръце от купи — на всеки е ясно, че тук не всичко е наред и се иска най-подробно разследване.