— Налага се в романа си да проведеш именно такова подробно разследване — каза Виконта. — Иначе никой нищо няма да разбере.
— Самият аз нищо не разбирам — призна си Станислав.
— Трябва да разбираш! — бе категоричен приятелят му, перифразирайки един известен виц. Пийнаха кюрасо.
Станислав обаче не последва съвета му. Стори му се скучно да се занимава със стохастичен анализ на това, което и без анализ (а може би именно поради липсата на такъв) изглеждаше и странно, и загадъчно, и многозначително. В края на краищата той пишеше не научен трактат, а роман за човек, който внезапно открива влиянието върху живота си на някаква загадъчна Намеса и постепенно идва до мисълта за някакво свое Скрито Предназначение… В самия край на романа той се досеща в какво именно се състои Предназначението и става… Какъв? И в какво се състои предназначението?
— Как мислиш, имам ли право да послъгвам? — загрижено попита той Виконта.
— Защо?
— Интересно ми е. Пък и ако измисля Предназначение, ще съм принуден да нагаждам към него всичките си истории, следователно, да измислям нещо, което не е било.
— Не си ли го измислил още? Това твое Предназначение?
— Още не.
— Тогава недей да лъжеш — реши мъдрият Виконт. — За какво? Двайсет и три ситуации. За какъв дявол ти е да измисляш двайсет и четвърта, без наистина да е нужно?
Глава шеста
През петдесет и шеста Виконта го подмами да участва в археологическа експедиция. Той имаше някакъв приятел археолог, който всяко лято отиваше в района на Пенджикент да копае древни кушански (ако не се лъжа) погребения. Както се изясни, Виконта го придружаваше за трети път и много заплетено обясняваше (без всякакво съмнение лъжеше), защо толкова му е притрябвало да ходи там: уж било свързано с новото му увлечение по древната история, със Сасанидите, Персия и въпросите, свързани с древноперсийската ветеринарна медицина и най-вече… „Ушите ми ще хванат мазоли да те слушам!“ — каза му тогава Станислав, потресен от лошо скалъпената лъжа. „Ами не ме слушай!“ — горещо го посъветва Виконта. — „Ти само ми кажи: вее ли се още Черният Роджър над моретата?“ — „Е, вее се. Но за какво съм ти аз?“ — „Има ли значение! Да вървим и толкоз.“
Тръгнаха, при това Станислав избяга от научния ръководител, без дори да му се обади по телефона и да излъже нещо от приличие, както изисква елементарното възпитание.
(… Изтънчено прекрасни бяха арабските калиграфски надписи, излезли сякаш изпод майсторско перо — с извивки, със завъртулки, с многозначително разхвърляни точки… Изтънчено прекрасни бяха новите думи — „девани“, „магреб“, „насталик“, „фарси“, „ирани“. Гърленият говор с придихания, породени сякаш от сподавян с мъка възторг… Как се появи всичко това в живота на Виконта? Защо, за какво? Само заради това, че дядо му, генералът, му бе оставил колекция от древни монети? Или за да се наслади на Фирдуоси, Низами, Саади в оригинал? На неописуемо прекрасните стихове:
„Мъка!“, казваха те сега по повод и без повод. „Джя таршед ва баче нист“, вместо на руски да рекат „току-що, преди малко“… Казваха и следното — просто така, заради красотата на слога и особено пред момичета: — „Мястото е още мокро, но бача вече замина“… Мода. Внезапен каприз. Умопомрачение… При това благородно! Добре, но за какво сега да хукна да пресичам целия Съюз неизвестно къде, през девет планини в десета? И от къде на къде сега пък и древноиранска ветеринарна медицина?)
Копаеха тепе (място на древно погребение) с името Кала-и-Муг — в превод „Крепостта на магьосниците“. Според слуховете това тепе беше нечисто, омагьосано и легендарно. Наоколо (пак според слухове) имало уранови залежи, та там бродеха и геологични експедиции в търсене на онова, което на съответния жаргон се наричаше „азбест-две“. (Членовете им бяха мрачни, брадати, мълчаливи, намусени и внимателни младежи с мръсни филцови шапки и протрити кобури на кръста.)
Археоложкият лагер беше установен на брега на рекичката Мугиан под една огромна стара черница. Цялата местност се наричаше Мугиан, тоест „Магия“, „Врачуване“, „Страна на Чудесата“. В две палатки се настаниха научните работници, в три по-големи — работниците таджики, а в една отделна — Рахматуло със съпругата си.