- Спри да говориш! Няма да слушам - затискам ушите си с ръце.
Той ги маха.
- Обичаш розово.
- Ненавиждам розово! Обичам червено и черно!
Това са цветовете на кръвта и на смъртта. Цветовете от татуировките по красивото му тяло, които покриват краката, корема, гърдите му и се вият отстрани на врата му.
Той ме превърта под себе си и обгръща лицето ми с дланите си.
- Погледни ме! Кой съм аз?
Тук има нещо. Забравила съм. Не искам да си спомня.
- Ти си моят любовник.
- Невинаги съм бил това, Мак. Имаше време, когато дори не ме харесваше. Никога не си ми се доверявала.
Защо ми говори лъжи? Защо иска да съсипе това, което имаме? То е сега. То е съвършено. Няма студ, няма болка, няма смърт, няма предателство, няма ледени места, няма ужасяващи чудовища, които могат да откраднат волята ти и да те превърнат в нещо, което дори не можеш да разпознаеш и което те кара да се чувстваш засрамена, толкова засрамена! Има само удоволствие тук, безкрайно удоволствие.
- Доверявам ти се - казвам. - Ние сме еднакви.
Усмивката му е остра като нож.
- Не сме. Казвал съм ти го преди. Никога не прави тази грешка! Срещаме се в похотта. Но не сме еднакви. Никога няма да бъдем.
- Тревожиш се за неща, които нямат значение. И говориш твърде
много.
- Ти ми взе торта за рождения ден. Беше розова. Аз я размазах в тавана.
Не знам „рождени дни“ или „торти", затова не казвам нищо.
- Харесваш коли. Давам ти да караш моя вайпър.
Коли! Спомням си ги. Гладки, секси, бързи и мощни, все неща, които харесвам. Нещо ме дразни.
- Защо размаза тази „торта за рождения ден" в тавана? - чакам отговора му и съм зашеметена от силното усещане за дежавю, сякаш съм чакала много отговори от моя звяр, а съм получила малко, ако изобщо съм получила някакви.
Той се взира в мен. Изглежда е стреснат, че съм задала такъв въпрос. Аз озадачих и себе си с него. Аз не задавам въпроси. Малко ме интересуват разговорите. Има само сега. Срещнах любовника си в деня, в който стана мой любовник. Какво ме интересуват неща, наречени торти и рождени дни? Но изглежда много искам отговора му и се чувствам странно празна, когато той не ми дава такъв.
- Аз съм Джерико Баронс. Кажи името ми!
Опитвам се да извърна лицето си, но ръцете му стискат като менгеме черепа ми и го държат неподвижен, пречейки ми да погледна встрани.
Затварям очи.
Той ме разтърсва.
- Кажи името ми!
- Не.
- Проклятие, няма ли да сътрудничиш?
- Не знам тази дума „сътрудничиш".
- Очевидно - ръмжи той.
- Мисля, че си измисляш думи.
- Не си измислям думи.
- Измисляш си.
- Не.
- Да.
- Не.
Смея се.
- Жено, ти ме побъркваш - мърмори той.
Правим това често. Изпадаме в детински спорове. Той е упорит. Моят звяр.
- Отвори очи и кажи името ми!
Аз ги стискам още по-здраво.
- Членът ми ще се втвърди, ако кажеш името ми.
Очите ми се отварят.
- Джерико Бароне - произнасям сладко.
Той издава болезнен звук.
- По дяволите, жено, мисля, че част от мен иска да се запазиш такава.
Докосвам лицето му.
- Харесва ми каква съм. Харесва ми какъв си и ти. Когато ти... каква дума използва? Сътрудничиш.
- Кажи ми да те чукам!
Усмихвам се и се подчинявам. Върнахме се на територия, която ми е понятна.
- Не каза името ми. Изречи името ми, когато ми казваш да те чукам!
- Чукай ме, Джерико Баронс!
- От сега нататък ще ме наричаш Джерико Баронс всеки път когато говориш с мен - странен звяр е. Но ми дава каквото искам. Предполагам, че няма да ме убие, ако правя същото.
И така, започваме ново съществуване. Аз го наричам Джерико Баронс, той ме нарича Мак.
Вече не сме животни. Имаме „имена“.
Сънувам неговата Алина и се будя с плач. Но в мен има нещо ново. Нещо студено и експлозивно зад сълзите.
Не знам как да го нарека, но ме кара да крача. Обикалям стаята като животно, каквото съм, удрям и чупя неща. Крещя, докато гърлото ми преграква.
Внезапно имам нови думи.
Ярост.
Гняв. Насилие.
Аз съм изтъкана от ярост, която някога е съществувала. Бих могла да опустоша земята с моята скръб и с моята лудост.
Искам нещо. Но не знам какво е.
Той ме гледа мълчалив.
Мисля, че трябва да е секс. Отивам при него. Той седи на ръба на леглото и ме придърпва да застана между краката му.
От удрянето на разни неща ръцете ме болят. Той ги целува.
- Отмъщение - казва тихо. - Те отнемат твърде много. Предаваш се и умираш или се научаваш да вземаш обратно. Отмъщение, Мак.