Отпускам глава в ямката, където рамото му се среща с врата. Неподвижни сме. Ръцете му са около мен, силни, сигурни, безопасни.
- Тя ми липсва - казвам. - Не знам как да живея без нея. Има дупка в мен, която нищо не запълва - има и нещо друго вътре в мен, освен тази дупка. Нещо толкова ужасно, че няма да гледам в него. Уморена съм. Не искам вече да чувствам. Никаква болка, никаква загуба, никакъв провал. Само цветовете черно и червено. Смърт, мълчание, похот, сила. Тези неща ми дават покой.
- Разбирам.
Отдръпвам се и поглеждам към него. Очите му са потънали в сенки. Познавам тези сенки. Той наистина разбира.
- Тогава защо ме притискаш?
- Защото, ако не намериш нещо, с което да запълниш тази дупка, Мак, някой друг ще го направи. А ако някой друг я запълни, ще те притежава. Завинаги. Никога няма да бъдеш себе си.
- Ти си объркващ мъж.
- Какво е това? - той се усмихва едва. - Сега съм мъж? Вече не съм звяр?
Само така го бях наричала досега. Моят любовник, моят звяр.
Но бях открила нова дума - „мъж". Поглеждам го. Лицето му като че трепти и се променя. За миг той е ужасно познат, сякаш съм го познавала някъде преди тук и сега. Докосвам го. Проследявам бавно арогантните му, красиви черти. Той обръща лицето си в дланта ми, целува я. Виждам форми зад него. Книги и рафтове, витрини с дрънкулки.
Ахвам.
Ръката му болезнено притиска кръста ми.
- Какво? Какво видя?
- Ти. Книги. Много книги. Ти... аз... познавам те. Ти си... - гласът ми секва. Знак, скърцащ на вятъра. Кехлибарени аплици. Огнище. Дъжд. Вечен дъжд. Звънче, което пее. Харесвам звука. Поклащам глава. Няма такова място или време. Разтърсвам по-силно глава.
Той ме изненадва. Не ме притиска с думи, които не обичам да слушам. Не крещи по мен, нито ме нарича Мак, нито настоява да говоря още.
Всъщност, когато отварям уста да говоря отново, той ме целува силно.
Дълбоко в устата ми езикът му ме кара да замълча.
Целува ме, докато вече не мога да говоря и дори да дишам, докато вече не ме интересува дали ще дишам отново. Докато забравям, че за миг не е бил звяр, а мъж. Докато картините, които ме тревожат, стават на пепел от жегата на похотта ни и изчезват.
Той ме отнася до леглото и ме хвърля на него. Усещам гняв в тялото му, въпреки че не знам защо.
Изтягам голото си тяло върху гладката коприна, наслаждавам се на усещането, сигурна в това, което наближава. Което той ще направи. Което ще ме накара да изпитам.
Той се взира в мен.
- Как ме гледаш само! Мамка му! Разбирам защо го правят.
- Кой прави какво?
- Фае. Превръщат жените в При-я.
Не харесвам тези думи. Те ме ужасяват. Аз съм похот. Той е моят свят. Казвам му го.
Той се смее, а очите му проблясват като нощно небе, надупчено от милиони звезди.
- Какво съм аз, Мак? - той спуска гладкото си силно тяло върху моето, сплита пръсти с моите и протяга ръцете ми над главата ми.
- Ти си моят свят.
- И какво искаш от мен? Кажи името ми!
- Искам те вътре в мен, Джерико. Сега!
Сексът ни е див, сякаш се наказваме един друг. Усещам как нещо се променя. В мен. В него. В тази стая. Не ми харесва. Опитвам се да го спра с тялото си, да го изблъскам назад. Не гледам тази стая, в която съществуваме. Не оставям умът ми да се скита отвъд стените. Аз съм тук, през повечето време той също и това е достатъчно.
По-късно, когато се нося като балон в щастливото, волно място, което е сумрачното небе преди сънищата, го чувам да си поема дълбоко дъх, сякаш се кани да говори.
Изпуска го.
Ругае.
Поема отново дъх, но пак не казва нищо.
Грухти и удря възглавницата си. Раздвоен е този странен мъж, сякаш едновременно иска и не иска да говори.
Накрая казва стегнато:
- Какво носеше на абитуриентския си бал, Мак?
- Розова рокля - мърморя. - Тифани си купи същата. Напълно съсипа бала ми. Но моите обувки бяха „Бетси Джонсън“. Нейните бяха „Стюърт Уейзман". Моите бяха по-хубави - смея се. Това е смехът на някого, когото не познавам - млад и безгрижен. Това е смехът на жена, която не познава болка, никога не я е познавала. Иска ми се да познавах тази жена.
Той докосва лицето ми.
Има нещо различно в докосването му. Сякаш се сбогува, а аз познавам момента на паника. Но небето на сънищата ми потъмнява и луната на съня изпълва хоризонта.
- Не ме напускай! - мятам се в чаршафите.
- Не те напускам, Мак.
Знам, че сънувам, защото сънищата са дом на абсурдите, а това, което той казва после, е отвъд всеки абсурд.
- Ти ме напускаш, Момиче-Дъга.
Пет