Отново слушаме Tubthumping. Той ме кара да танцувам в стаята и да викам: „Повален съм, но отново се изправям. Няма да ме задържиш паднал“.
Той танцува с мен. Крещим си текста един на друг. Нещо в това да виждам този мъж, този голям, сексапилен, силен, а част от мен знае това - и много опасен и непредсказуем мъж, да танцува гол и да крещи, че никога няма да го задържат паднал, напълно ме погубва.
Чувствам се, сякаш виждам нещо забранено. Знам, без да знам как, че обстоятелствата, при които би се държал по такъв начин, са неизчислимо малко.
Внезапно започвам да се смея и не мога да спра. Смея се толкова силно, че не мога да дишам.
- Боже, Баронс - най-после казвам задъхано, - не съм знаела, че можеш да танцуваш. Или да се забавляваш, всъщност.
Той замръзва.
- Госпожице Лейн? - казва бавно.
- А? Коя е тя?
Той се взира в мен твърдо.
- Кой съм аз?
И аз се взирам в него. Съществува опасност тук и в този момент. Това не ми харесва. Искам да пеем още и му го казвам, но той спира музиката.
- Какво стана на Хелоуин, госпожице Лейн? - той изстрелва въпроса към мен и сега имам странното чувство, че ми го е задавал отново и отново дълго време, но аз го блокирам всеки път, щом ме попита. Отказвам дори да го чуя. И може би има десетки въпроси, които ми е задавал, а аз отказвам да чуя.
Защо ме нарича с това име? Аз не съм тя. Той повтаря въпроса. Хелоуин. От думата ме побиват тръпки. Нещо мрачно се опитва да изскочи в ума ми, да пробие повърхността, която държа спокойна и гладка със секс, секс, секс, и внезапно вече не се смея, а тялото ми трепери и костите ми са толкова меки, че падам на колене.
Стискам глава с ръце и я разтърсвам яростно.
Не, не, не! Не искам да знам!
Обстрелват ме образи: тълпа, която крещи и бушува неконтролируемо. Дъжд - хлъзгави, лъщящи, тъмни улици. Сенки, които се придвижват гладно в мрака. Червено ферари. Счупени стъкла. Горящи огньове. Хора, подкарвани в ада.
Място с книги и светлини, което пада в ръцете на врага. Това място е било важно за мен. Бях загубила толкова много, но поне имах това място.
Ужасно ястие. Оръжие, от което се нуждая и се страхувам. Хора се бунтуват. Тъпчат се един друг. Град гори. Камбанария. Килер. Мрак и страх. Най-после зора.
Светена вода се плиска, съска върху стомана.
Църква.
Изключвам. В сърцето и в ума ми се вдигат стени. Няма да отида там. Никога не е имало, няма и няма да има църква в моето съществуване.
Поглеждам към него.
Познавам го. Не му вярвам. Или аз съм тази, на която не вярвам?
- Ти си моят любовник - казвам.
Той въздъхва и разтрива челюстта си.
- Мак, трябва да напуснем тази стая. Навън е лошо. От месеци. Имам нужда от теб, трябва да се върнеш.
- Аз съм точно тук.
- Какво стана в... - той се пречупва, ноздрите му потрепват, един мускул играе на челюстта му - църквата?
Изглежда той не иска да чуе за станалото в църквата. Поне не повече, отколкото аз искам да знам за това. Ако сме на едно мнение, защо ме притиска?
- Не знам тази дума - казвам студено.
- Църква, Мак. Ънсийли принцове. Помниш ли?
- Не знам тези думи.
- Изнасилиха те.
- Не знам тази дума! - ръцете ми са стиснати в юмруци, ноктите ми ме нараняват.
- Те отнеха волята ти. Отнеха силата ти. Накараха те да се чувстваш безпомощна. Изгубена. Сама. Мъртва отвътре.
- Ти трябваше да си там! - ръмжа, но нямам представа защо. Никога не съм била в църква. Треперя силно. Чувствам се така, сякаш мога да избухна.
Той пада на пода на колене пред мен и сграбчва раменете ми.
- Знам, че трябваше - ръмжи той в отговор. - Колко пъти, мамка му, мислиш, че съм преживял отново онази нощ?
Удрям го силно с юмруците си. Удрям го и го удрям.
- Тогава защо не беше? - крещя.
Той не се съпротивлява на ударите ми.
- Сложно е.
- „Сложно“ е просто друга дума за „издъних се и си намирам оправдания“ - викам.
- Добре. Издъних се! - вика той в отговор. - Но се озовах затънал в Шотландия, защото ти ме помоли да отида и да помогна на проклетите, скапани МакКелтърови!
- И ето, намираш си оправдания! - гледам го бясна, предадена, а не знам защо.
- Откъде трябваше да знам? Всезнаещ ли изглеждам?
- Да!
- Е, не съм. Ти трябваше да си в манастира. Или обратно в Ашфорд. Опитах се да те пратя у дома. Опитах се да те накарам да дойдеш в Шотландия. Никога не правиш това, което ти кажа. Къде беше малкият ти приказен принц? Защо той не те спаси?
- Не знам тези думи: приказен, принц - те прогарят езика ми. Мразя ги.
- Знаеш ги! В'лане. Помниш ли В'лане? Той беше ли там, Мак? Беше ли той в църквата? Беше ли? - разтърсва ме. - Отговори ми!