О, да. Имах няколко сметки за уреждане с не толкова Великата повелителка.
Паркирах роувъра пред каменната крепост на манастира, излезнах, заключих го (това все пак бяха моите провизии и никой нямаше да ги вземе) и закрачих към вратата. Оставих раницата с МакОреола в колата, но взех пушката си. Бях доста изненадана, че старата не ме чакаше отпред заедно с банда шийте зрящи, събрани зад нея, отказвайки ми достъп. Представях си я със скръстени ръце и очила, кацнали на носа и, увеличавайки интелекта и жестокостта на тези остри сини очи. Никога не сме били в добри отношения и не се съмнявах, че връзката ни, ако може да се нарече така, беше в по-лошо състояние отколкото преди.
Честно казано, изобщо не ми пукаше.
Вратата беше заключена. Изстрелях с любимата си нова играчка бърз откос куршуми в дръжката и я изритах.
Входната зала беше празна. Възможно ли беше никой да не ме очаква? Бях преминала през всички тези защити и ги бях включила. И дали ги бях включила?
Ако вече можех да преминавам през защити, възможно ли беше да го правя, без да ги включвам? Това определено щеше да е удобство. Все пак изстрелях един залп от автоматичното си огнестрелно оръжие. Със сигурност, това предупреди някого.
Атаката ме връхлетя от никъде, удари ме като тухлена стена и аз се проснах по задник за трети път този ден. Започваше да ми омръзва. Нещо дръпна пушката ми и взе да ме бъхти с юмруци като боксьор.
После едно замазано лице се появи и аз ахнах, и тя ахна, после спря да ме удря и ме сграбчи, прегърна ме толкова силно, че за малко да ми счупи гръбнака.
- Мак! - извика Дани. - Ти се върна!
Засмях се и се отпуснах. Обичах това хлапе.
- Казвала ли съм ти, че си Върха, Дани?
Тя се отърка от мен и отскочи на крака.
- Не. Никога. Щях да си спомням. Но можеш да го кажеш пак, ако искаш. И можеш да кажеш и на всички останали. Изобщо няма да възразя - котешките очи блеснаха на палавото u лице.
- Ти си Върха, Дани! - станах и метнах пушката обратно през рамо. За миг стояхме и се усмихвахме, щастливи да се видим.
После заговорихме едновременно:
- Добре ли си, Мак?
- Какво е станало с теб, Дани? Първо ти!
Тя ме огледа от горе до долу възхитено.
- Пич, изглеждаш страхотно! Много яко палто! Какво си правила? Тренирала ли си нещо?
Изчервих се. После се погледнах. Нося автоматично оръжие и все още се изчервявам? Трябваше бързо да се справя с това.
- Пич! - каза тя благоговейно. - С Баронс? Правила си секс през цялото време? Така ли те върна той от Нимфоландия? Бях толкова разтревожена, когато не се върна. Явно не е трябвало. Не можех да те намеря никъде. Къде те отнесе той? При всеки удобен случай да се измъкна от радара на Ро те търсих из цял Дъблин. Което не е често -каза тя горчиво, после веднага светна. - Трябва да ми разкажеш всичко. Всичко!
Сбърчих нос.
- Откъде се появи този „пич“?
Тя се наду.
- Не звуча ли повече като теб? Гледах много американски филми. Упражнявах се.
- Повече те харесвах, когато всяка втора дума беше ругатня. И няма да ти кажа нищо. Нито днес, нито никога. Достатъчно ти е да знаеш, че вече съм добре. Върнах се.
- Правила си секс с Баронс и няма да ми кажеш нищичко? - тя ме погледна невярващо. - Нищо? Дори някоя малка, дребна подробност?
О, Боже! Беше толкова видно, че тя е на тринайсет! Какво щях да правя с нея?
- Нищо. Никога.
- Гадна си!
Засмях се.
- И аз те обичам, Дани!
Тя се ухили.
- Аз те спасих.
- Страшно. Задължена съм ти страшно.
- Можеш да ми се отплатиш, като ми разкажеш за секса.
- Ако си гледала толкова много филми, скъпа, знаеш повече от достатъчно.
- Не за... нали знаеш... него.
Огледах я строго. Тя звучеше задъхана. Беше изчезнала цялата пакостливост, положително беше опулена. Дани - коравата хулиганка Дани - изглеждаше така, сякаш са u омекнали коленете. Бях шашардисана.
- Падаш си по Баронс сега? Мислех, че беше луда по В'лане.
- По него също. Но когато Баронс дойде и те измъкна оттук, пич, трябваше да видиш как те гледаше!
- Не съм пич. Престани! - нямаше да попитам. - Е, как ме е гледал?
- Сякаш той има рожден ден, а ти си тортата.
Тази поне не я беше размазал в тавана. Изглежда Баронс най-после беше получил тортата си и я беше изял.
Трепнах. Отказах да се занимавам повече с метафори. Мислите за Баронс бяха твърде объркани, за да разсъждавам върху тях. Особено тези, включващи ядене на торта. По-късно можеше да попитам Дани за моите най-ранни объркани дни в манастира. Сега имах други