Сетне огледали ложето и видели, че е само от дърво, незастлано нито с меки постелки, нито с възглавнички. Отпред имало кръгла дървена летва, закрепена в средата на таблата и стърчаща право нагоре; също такава имало и на отсрещната табла, разделена от първата посредством дължината на ложето. Двете пръчки поддържали трета, изящно изработена квадратна летва, закрепена с жлебове в тях.
Пръчката върху предната табла била по-бяла от прясно навалял сняг, тази върху задната — яркочервена като прясно накапала кръв, а летвата, съединяваща двете — зелена като изумруд. Добре е да се знае, че те не били боядисани, а това били естествените им цветове, защото не били поставени там нито от смъртен мъж, нито от смъртна жена. И понеже мнозина биха възприели този разказ за измислица, ако не им бъде разяснено какви са основанията за възникването им, разказът ни се отклонява за малко от своя предмет и от естествения си ход, за да обясни особеностите на трите пръчки и трите им цвята.
Дървото на живота
Ето с какво продължава сега легендата за Светия Граал. Когато грешницата Ева, която била и първата жена на света, се вслушала в съветите на Неприятеля човешки, сиреч на Дявола, от този миг насетне той започнал да мами човешкия род, за да го въвлече в гибелните си намерения. Дяволът много ловко подучил Ева да извърши смъртния грях на сладострастието, заради който самият той бил изхвърлен от Рая и запокитен далеч от великата слава на Небесата. Осъществил той коварния си замисъл, като й вдъхнал копнежа да откъсне смъртния плод от дървото, а заедно с него — клонче от самото дърво, както често се случва част от клонката да остане в ръката на берача.
Веднага щом го донесла на своя съпруг Адам и го насърчила да го изяде, той откъснал плода от клончето, за което вече стана дума, и го изял за наша и негова мъка, за негова и наша пагуба. После предал клончето в ръката на жена си, която го взела, както понякога се случва човек да държи нещо в ръцете си, но да си мисли, че всъщност е с празни ръце.
Изяли те смъртния плод — който наистина трябва да се нарича „смъртен“, защото от него дошла смъртта за тях двамата, а впоследствие и за всички останали, — и ето че всички качества, които притежавали дотогава, изчезнали. Адам и Ева осъзнали, че са само същества от плът, голи и беззащитни, докато преди, макар и да притежавали тяло, били единствено същества духовни. При все това легендата не твърди, че са били изцяло духовни, защото нещо, изваяно от едно толкова долно вещество като калта, не може да притежава кой знае колко голяма чистота. Те по-скоро наподобявали духовни същества, доколкото били създадени със замисъла да живеят вечно, но при условие, че винаги ще се въздържат от греха.
Като се погледнали един друг, те видели, че са голи, разпознали срамните си членове и се изпълнили със свян. По този начин и усетили последствията от своята грешка. Тогава всеки покрил с длани двете най-грозни части от тялото си. Ева продължавала да държи в ръка клончето, което й било останало от плода и което тя все още не била пуснала.
Когато узнал, че са съгрешили, Онзи, Който прониква във всички мисли, дошъл при тях и най-напред повикал при Себе Си Адам. Справедливо било да смята за по-виновен него, а не жена му, защото тя била от по-слабо естество: нали била сътворена от неговото ребро. Затова и било редно тя да се подчинява на Адам, а не обратното. Ето защо Господ Бог призовал най-напред Адам. Ала когато изрекъл жестоките думи: „Ти ще ядеш своя хляб с пот на челото“, с тях той не оправдал жената и не й спестил наказанието, а понеже била участничка в престъплението, се обърнал към нея и й казал:
„Ти ще раждаш своето поколение в мъки и нерадост.“
Сетне прогонил и двамата от този Рай, който Светото Писание нарича Градина на насладите. Но дори като се озовали навън, Ева продължавала да държи в ръка клончето, без дори да усеща какво прави. Когато обаче го погледнала и си дала сметка, че е зелено и свежо, сякаш е току-що откъснато, тя разбрала, че не друго, а дървото, от което то било откъснато, било причината за застигналото я падение и онеправдаване. Тогава казала, че в памет на непомерната загуба, причинена й от това дърво, тя ще запази клончето колкото се може по-дълго, за да й напомня за сполетялото я нещастие всеки път, когато погледне към него.
Сетила се обаче, че няма нито сандъче, нито ковчеже, нито друг съд, в който да го съхранява, защото по онова време такива неща изобщо не съществували. Затова забучила клонката в почвата с надеждата, че така ще стои изправена и по този начин ще може да я вижда по-често. И по волята на Твореца, Комуто се подчинява всяко нещо, клонката се хванала, укоренила се и започнала да расте.