Тази клонка, която първата грешница донесла от Рая, е белязана с велика символика: фактът, че тя я държала в ръка, символизира голяма радост — все едно, че макар и все още целомъдрена, тя се обръщала към наследниците, които трябвало да дойдат след нея, с думи, които казвали:
„Не се бойте, че сме прогонени от нашето наследство, защото не сме го загубили навеки. Ето го знамението, че един ден ние отново ще си го върнем.“
Ако пък има желаещи да попитат защо, след като мъжът е същество по-висше от жената, не той е отнесъл клонката извън Рая, а тя, на такива хора Библията отвръща, че не е следвало мъжът да отнесе клонката, а именно жената. Отнасянето й от жената било свидетелство, че животът е бил погубен от жена и щял да бъде възвърнат благодарение на жена, сиреч, че изгубеното по онова време наследство щяло да бъде възстановено от Дева Мария.
Сега разказът се връща към клонката, която била забучена в земята, и казва, че тя започнала да расте и се развила толкова, че се превърнала в голямо дърво. Когато пораснало клонато и сенчесто, то цялото — и дънерът, и клоните, и листата му — било бяло като сняг. Това означавало, че девствеността е добродетел, благодарение на която тялото е опазено чисто, а душата — бяла. Това, че от горе до долу било бяло, означава, че жената, която го била посадила, все още била девствена. В мига, в който Адам и Ева били прогонени от Рая, те продължавали да бъдат чисти и девствени, и не познавали нито низостта, нито похотта.
Знайте, че девствеността и целомъдреността не са една и съща добродетел, а между тях има голяма разлика, защото целомъдреността не може да се сравнява с девствеността, и аз ще ви кажа защо. Девствеността е добродетел на всички мъже и жени, които в общуването си не са познали телесния допир. Ала целомъдреността е нещо по-свято, по-скъпоценно и по-стойностно. Всяко същество, което е изпитвало желание да извърши телесно съвкупление, независимо дали е било мъж, или жена, вече не е успявало да я съхрани.
Ева все още притежавала тази целомъдреност, когато била прогонена от Рая и лишена от големите наслади, намиращи се там. И в мига, в който посадила клонката, тя все още не я била изгубила. Ала впоследствие Бог заповядал на Адам да познае жена си, сиреч да я открие и да се съвкупи с нея, както това го изисква природата: мъжът трябва да легне със своята съпруга, а жената — със своя господар. Така Ева изгубила своята девственост и оттогава насетне и двамата познали телесното съвкупление.
Дълго време след като го били познали, настанал ден, в който, както сте чували, двамата седнали под това дърво, а Адам се загледал в Ева и захванал да се жалва от болката, която изпитвал, и от изгнанието си извън Рая, след което и двамата избухнали в горък плач от жалост един към друг. Ева казала, че няма нищо чудно, ако идвайки тук, са спохождани от спомена за прегрешението си, защото то се съдържа в дървото и никой, колкото и щастлив да е той, не може да приседне под неговата сянка, без да си отиде натъжен и унил, и то с право, защото това е Дървото на смъртта. Едва била произнесла тези думи, и се разнесъл глас, който им казал:
„Ха! Клетници нещастни! Защо разсъждавате така за смъртта и си я присъждате един другиму? Не съдете за нещата според собственото си отчаяние, а се утешавайте взаимно, защото има много повече живот, отколкото смърт.“
Ето какво рекъл гласът на двамата окаяници, а те изведнъж се почувствали напълно съживени и ободрени. От този миг насетне започнали да наричат растението Дървото на живота. И поради огромната радост, която изпитали под сянката му, се захванали да засаждат много други дървета, произлизащи все от него. Колчем отчупвали от короната му някоя клонка, тутакси я забучвали в земята, а тя от своя страна веднага се вкоренявала и започвала да расте, съхранявайки изцяло цвета на своя предтеча.
Дървото продължило да расте и да се разхубавява. Адам и Ева пък присядали под него с още по-голяма радост, отколкото преди. Ето че един ден — а истинската история казва, че това било петък — те отново седнали под него и след като прекарали немалко време там, дочули глас, който им наредил да се съвкупят плътски. Ала те били дотам преизпълнени със свян, че едва ли биха могли да понесат срама да се гледат един друг, вършейки една толкова долна работа, при това срамежливостта на мъжа не отстъпвала на тази на жената.