Когато след вечернята бурята поутихнала, приятелите видели пред църквата да преминава тежкоранен рицар, който се опитвал да избяга. Той не спирал да повтаря:
— Господи, Господи! Ела ми на помощ, защото съм в страшна нужда!
Зад него се задал друг рицар, съпроводен от джудже, който викал отдалеч:
— Мъртъв си, няма да ми избягаш!
Първият протягал ръце към небето и се молел:
— Мили Боже Господи, ела ми на помощ, не ме оставяй да умра точно сега, нека душата ми не преминава в отвъдното в миг на върховно терзание, в каквото си мисля, че е.
При гледката на рицар, умоляващ по този начин Господ Бог, тримата приятели били обзети от голямо състрадание и Галаад обявил, че ще му се притече на помощ.
— Сеньор — обадил се тогава Боорт, — това е работа по-скоро за мен, защото не си струва точно ти да си хабиш усилията заради някакъв обикновен рицар.
Галаад отстъпил пред желанието му. Боорт отишъл при коня си, качил се на седлото и казал на своите спътници:
— Драги сеньори, ако не се върна, не изоставяйте своето Търсене. Потеглете още призори, всеки по своя път, и го следвайте, докато Господ Бог ни позволи да се съберем тримата в двореца на Ранения крал.
Те му пожелали да бъде винаги под Божията закрила и му обещали, че още на сутринта ще се разделят. Боорт тутакси препуснал, за да помогне на рицаря, който толкова настойчиво се молел на Господа.
Ала засега разказът замълчава за него и се връща към двамата рицари, които останали в църквичката.
Галаад и Персевал
И тъй, в разказа оттук нататък се говори, че цялата нощ Галаад и Персевал прекарали в църквичката, отдадени на молитви към Господ Бог да закриля Боорт и да му показва пътя навсякъде, където отиде. На другия ден още призори, с края на бурята и изчистването на небето от облаците, двамата рицари яхнали конете и се отправили към замъка, за да видят какво е станало с обитателите му. Пристигайки до портата, те забелязали, че всичко било изгорено, а стените били напълно разрушени.
С навлизането си във вътрешността те били още по-потресени от преди, защото установили, че нямало нито мъж, нито жена, които да не са мъртви. Бродейки надлъж и нашир, те не преставали да се удивляват на големите поражения и поголовната гибел на хора. Когато стигнали до голямата зала, заварили стените порутени, а пода — покрит с труповете на рицарите, разхвърлени наляво и надясно, сякаш Господ Бог ги бил поразил с мълнията си и изложил на бесовете на бурята заради порочния живот, който водели. Като видели този погром, приятелите си казали, че той несъмнено е небесно възмездие и че това нямало как да се случи, ако не е трябвало да се умиротвори гневът на световния Създател.
Докато си говорели така, се разнесъл глас, който им казал:
„Това изтребление е разплата за кръвта на младите добродетелни момичета, пролята тук за земното изцеление на една закоравяла грешница.“
Като чули тези думи, те си казали, че отмъщението на Господ Бог е било ужасно и че трябва да е истински луд онзи, който върви против Неговата воля както в живота, така и в смъртта.
Двамата приятели обиколили замъка във всички посоки и станали свидетели на великото кръвопролитие, извършено между неговите стени. Сетне в подножието на един параклис открили гробище, изпълнено с клонати храсти, зелена трева и красиви надгробни паметници, които навярно били повече от шестдесет. Мястото било толкова красиво и привлекателно, че очевидно бурята изобщо не го била засегнала. А това било така, защото в него почивали телата на младите момичета, приели смъртта, за да спасят болната дама.
Двамата влезли в гробището, без да слизат от конете си, и се приближили към паметниците. Върху всеки от тях било изписано името на погребаната под него девойка. Продължавайки четенето на надгробните надписи, те си дали сметка, че на това място са намерили покой дванадесет кралски дъщери или момичета с благороден произход. Тогава приятелите си казали, че обитателите на замъка и страната са поддържали в него един твърде злотворен и гибелен обичай, и че не един или два могъщи и знатни рода са били унизени или съсипани чрез смъртта, която техните дъщери са намерили тук.