На сутринта, когато настанал хубав и ясен ден и обитателите на замъка се надигнали от леглата си, те намерили Ланселот проснат пред вратата на стаята и се запитали кой ли би могъл да бъде. Подканили го да стане, ала той не дал признаци, че ги чува, и изобщо не помръднал. Тогава хората от замъка си казали, че сигурно е мъртъв. Снели бързо доспехите му и го огледали от горе до долу с надеждата да разберат дали е жив, или мъртъв. Установили, че не е мъртъв, а точно обратното — изпълнен с живот, ала неспособен да говори и заприличал в безсловесността си на буца пръст.
Тогава го подхванали за ръцете и краката и го отнесли в една стая. Положили го на величествено ложе на тихо място, за да не го смущават шумовете на замъка. След като се погрижили, доколкото могли, те останали да бдят край него през целия ден, опитвайки се на няколко пъти да го заговорят, за да разберат дали си е възвърнал дар словото, ала той нито веднъж не им отвърнал, сякаш никога през живота си не бил проронвал и дума. Проверили отново пулса и биенето на вените му, ала пак не съумели да разберат защо този рицар, който очевидно бил жив, нямал способността да говори. Тогава някои казали, че това би могло да стане само ако Господ Бог му е наложил наказание или изпраща знамение свише.
И този ден, и следващия, и по-следващия хората от замъка останали да бдят край леглото на Ланселот. Едни от тях казвали, че е мъртъв, други — че е жив.
— За Бога — рекъл по някое време един старец, който познавал добре медицината, — уверявам ви, че не е мъртъв! Напротив, изпълнен е с живот, с какъвто не е изпълнен и най-жизненият измежду нас. Ето защо ви съветвам да бъдете щедри в грижите си към него, докато Господ Бог не му възвърне предишното здраве. Тогава ще узнаем какво точно му се е случило, кой е и от коя страна идва. Аз, ако изобщо някога съм знаел нещо през живота си, съм убеден, че той е бил един от най-добрите рицари на света и че, стига да е угодно на Господ Бог, ще бъде такъв и в бъдеще. Струва ми се, че засега животът му изобщо не е застрашен. Не изключвам обаче да прекара още дълго време в безпомощното състояние, в което се намира сега.
Това казал за Ланселот възрастният мъж, който несъмнено притежавал забележителна мъдрост и знания. Никое от неговите обяснения не останало непотвърдено впоследствие. Защото обитателите на замъка се грижели за рицаря в продължение на двадесет и четири дни и също толкова нощи, през които той нито отпил глътка, нито хапнал залък, нито проронил дума, нито помръднал с крак или ръка, нито дал видим знак, че е жив. Ала колчем околните проявявали някаква грижа към него, си проличавало, че животът не го е напуснал. Това подтиквало всички — и мъже, и жени — да го окайват и да му съчувстват. Често можело да се чуе:
— Господи! Колко жалко, че на този рицар, който изглежда тъй доблестен, тъй преизпълнен с достойнства и красота, Господ Бог е отредил такова изтезание, такъв затвор!
Това повтаряли през сълзи обитателите на замъка по адрес на Ланселот. Колкото и да се взирали в лицето му, те пак си оставали неспособни да го разпознаят, макар сред тях да имало мнозина рицари, които го били виждали неведнъж и можели да се досетят кой е.
Ланселот останал неподвижен цели двадесет и четири дни, през които местните хора не очаквали нищо друго освен смъртта му. През последния от тези дни обаче, някъде около пладне, той изведнъж отворил очи. Като видял хората край себе си, той започнал да се жалва и скърби с думите:
— О, Господи! Защо ме събуди Ти толкова бързо? Бях толкова щастлив, колкото едва ли ще бъда вече някога! О, скъпи Отче Иисусе Христе, кой би могъл да бъде толкова блажен и честит, че да съзерцава открито великите чудеса на Твоите тайнства и да се озове там, където моят взор на грешник и моите очи, осквернени от великата нечистотия на този свят, останаха заслепени?
Като чули тези му думи, всички, които се намирали край леглото на Ланселот, изпитали бурна радост и го заразпитвали какво е видял.