— Видях — отвърнал им той — такива чудеса и изпитах такова щастие, каквото нито езикът ми е в състояние да изрази, нито въображението ми — да си представи: неописуеми са и величието, и възвишеността им. Защото това не бяха неща земни, а духовни. И ако греховността и злочестината ми не бяха толкова големи, навярно щях да съзерцавам много по-дълго тази гледка, ала заради непослушанието, която Господ Бог съзря у мен, аз бях лишен от зрение и от способността да се движа.
Сетне Ланселот казал на присъстващите:
— Скъпи сеньори, наистина се питам как съм се озовал тук, защото не си спомням по какъв начин съм дошъл при вас.
Те му разказали какво са видели и как в продължение на двадесет и четири дни е бил в такова състояние, че се колебаели дали е жив, или мъртъв. Слушайки ги, Ланселот се заел да размишлява, питайки се какво би могъл да означава фактът, че е останал толкова дълго в това състояние. В края на краищата заключил, че в продължение на цели двадесет и четири години е бил в служба на Неприятеля човешки, заради което Господ Бог му е наложил наказание да изгуби за двадесет и четири дни своята власт над тялото и крайниците си.
Погледнал тогава Ланселот пред себе си и видял власеницата, която носел вече почти половин година и която сега била снета от гърба му. Натъжил се, защото си помислил, че така е нарушил своя обет. Хората от замъка го попитали как се чувства, а той им отвърнал, че, слава Богу, е в добро здраве.
— Ала, за Бога, моля ви, кажете ми къде се намирам — обърнал се той към тях.
Те му отвърнали, че е в замъка Корбеник.
Тогава пред Ланселот се явила една девойка, която му донесла нова и чиста ленена дреха, ала той не пожелал да я облече и посегнал към своята власеница. Като видели това, присъстващите в стаята му рекли:
— Сеньор рицарю, можеш да се разделиш с власеницата си, защото за теб Търсенето е приключило. Напразни ще са оттук насетне усилията ти да намериш Светия Граал. Знай, че никога повече няма да видиш нищо повече от това, което вече си видял. Дано Господ Бог ни доведе сега онези, които са призвани да видят повече от теб.
Ланселот обаче не се вслушал в тези думи и не пожелал да изостави възприетите навици, взел власеницата, надянал я, а чак след това я покрил първо с ленената дреха, а след това и с пурпурните одежди, които му били донесени. Щом се облякъл и стегнал, всички обитатели на замъка надошли да го видят, присъединявайки се към всеобщото изумление пред голямото чудо, което Бог бил сътворил с него. Вече нямало нужда да го оглеждат кой знае колко, за да го разпознаят и да възкликнат:
— Ха! Сеньор Ланселот! Нима това си ти?
Ланселот им отвърнал, че наистина е той, от което всички присъстващи изпаднали в неописуема радост. Новината се разнесла от уста на уста толкова бързо, че стигнала и до самия крал Пелес, защото един рицар отишъл при него и му казал:
— Господарю, имам да ти известя една смайваща новина.
— Каква е тя? — попитал го кралят.
— За Бога, онзи рицар, който остана прикован към леглото като мъртвец вече толкова дни, сега е на крака и в добро здраве. Да знаеш, че това е месир Ланселот от Лак.
При тези думи кралят изпитал голяма радост и побързал да отиде при Ланселот. Като го видял да идва, рицарят се изправил, за да покаже нужното уважение и да го поздрави с добре дошъл. Радостта и на двамата била необикновена. Кралят му разказал за съдбата на прекрасната си дъщеря — майката на Галаад, която за съжаление отдавна вече била покойница. Рицарят се почувствал много опечален, защото тя се отличавала с голямо благородство и най-високо потекло.
Ланселот останал в замъка през следващите четири дни, което доставило на краля голяма радост, защото отдавна искал да бъде в неговата компания. Ала на петия ден, тъкмо когато всички се канели да седнат на трапезата, се оказало, че Светият Граал вече бил отрупал масите с такова изумително изобилие, каквото никой човек не можел дори да си представи. Както се хранели, се случило произшествие, което всички преценили като изключително. И наистина, пред очите на цялото множество вратите на голямата зала се затворили, без никой да ги е докосвал. Всички изпаднали в голямо изумление. В този миг един рицар в пълно бойно въоръжение, яхнал могъщ жребец, пристигнал пред главната порта и се заел да вика:
— Отворете! Отворете!
Ала хората от замъка не пожелали да му отворят. Той обаче продължил да крещи и предизвикал такъв смут, че кралят лично станал от трапезата и се показал на един от прозорците на голямата зала откъм страната, където се намирал рицарят. Заоглеждал го той и когато забелязал, че е застанал в очакване пред портата, му казал: