— Сеньор рицарю, не може да влезеш тук. Докато Светият Граал е в този замък, никой човек, качен толкова нависоко, колкото си ти, не може да влезе в него. Върни се в своята страна, защото очевидно не си участник в Търсенето, а един от онези, които са изоставили службата към Иисус Христос и са се поставили в услуга на Дявола.
Като чул тези думи, рицарят усетил такава тревога и толкова голяма покруса, че не знаел какво да направи. Сетне обърнал коня, за да се отдалечи, но кралят го повикал обратно с думите:
— Сеньор рицарю, след като така и така си дошъл дотук, моля те поне да ми кажеш кой си.
— Сеньор, аз съм от кралство Логрия, името ми е Хектор от Мар и съм брат на месир Ланселот от Лак.
— Господи! — възкликнал кралят. — Сега вече те разпознавам и това ме кара да се чувствам още по-нещастен. Допреди малко изобщо не се притеснявах да те отпратя, но сега ми е много мъчно заради брат ти, който се намира тук.
Като чул, че брат му — човекът, от когото изпитвал най-голяма боязън поради безграничната му обич към него — е тук, той казал:
— Господи! Сега срамът ми се удвоява и продължава да нараства. Оттук насетне никога не ще имам куража да се представя пред очите на брат си, защото се провалих там, където доблестните мъже и Истинските рицари никога не биха се провалили. Наистина е бил прав онзи свят мъж на хълма, който обясни на мен и монсеньор Говен какво вещаят нашите сънища.
Веднага след това Хектор излязъл на двора и се понесъл по улиците на замъка във възможно най-устремния галоп, към който можел да подтикне своя жребец. Като го видели да се отдалечава така стремително, обитателите на замъка го сподирили с викове, обсипали го с ругатни, проклинайки часа, в който се бил родил, а накрая го обявили за негоден и нечестив рицар. Той от своя страна се почувствал толкова уязвен, че му се приискало да е мъртъв. Продължил обаче да препуска, докато най-сетне напуснал замъка и побързал да навлезе в най-гъстата гора.
Крал Пелес се върнал при Ланселот и му разказал за произшествието с неговия брат, което натъжило рицаря до такава степен, че направо не знаел как да постъпи. Той не съумял да скрие мъката си и пред очите на всички по лицето му започнали да се стичат обилни сълзи. Това накарало и краля да се разкайва, задето му е разкрил какво е станало, защото ако знаел, че ще предизвика такава горчивина у Ланселот, той в никакъв случай нямало да стори подобно нещо.
След обеда Ланселот поискал от краля да му бъдат донесени доспехите. Намерението му било да се върне в кралство Логрия, където не се бил появявал повече от година.
— Сеньор — рекъл му кралят, — за Бога, моля те да ми простиш, че ти разказах за произшествието с твоя брат.
Ланселот му отвърнал, че на драго сърце му прощава. Тогава кралят заповядал да му донесат доспехите, които той побързал да надене. Щом се приготвил и не му оставало нищо друго, освен да се насочи към коня си, кралят наредил да му доведат насред двора бърз и силен жребец, след което поканил Ланселот да го яхне, което той и сторил. Озовал се веднъж на седлото, рицарят се сбогувал с всички обитатели на замъка и поел по пътя си, като немалко време препускал на дълги преходи през непознати кралства.
Ала ето че една вечер Ланселот намерил подслон в едно абатство на бели монаси, които го посрещнали с голямо уважение, виждайки в негово лице странстващ рицар. На сутринта, след като вече бил изслушал утренята и се готвел да излезе от църквата, Ланселот погледнал надясно и видял величествен и много красив гроб, който — по всичко личало — бил изработен съвсем наскоро. Запътил се към него, за да го разгледа по-добре, и с приближаването си дал сметка, че един толкова внушителен паметник не може да не принадлежи на голям благородник. Погледнал той нагоре и забелязал надпис, който гласял:
Тук почива крал Бодемагю от Гор, погубен от Говен, племенника на крал Артур.
Като го прочел, болката му съвсем не била малка, защото изпитвал голяма обич към крал Бодемагю. И ако посегналият да го убие бил друг, а не монсеньор Говен, той едва ли щял да избегне собствената си смърт, ала сега Ланселот можел само горко да поплаче, да изрази голямата си скръб и да си каже, че смъртта на Бодемагю е болезнена загуба за двора на крал Артур и за мнозина благородни и доблестни мъже.