— Сеньор — отговорили му те — това е едно странно явление, което може да бъде изведено до добър край единствено от човек, надминал по доблест и рицарски достойнства всички съратници от Кръглата маса.
— Моля ви — рекъл Галаад, — бъдете така добри да ме отведете до вратата, през която се влиза в тази гробница.
Монасите му отвърнали, че ще сторят това на драго сърце. Показали му тази врата, слязъл той по стълбите и още щом се озовал близо до гроба, пламъкът, който от векове бликал оттам огромен и необикновен, угаснал единствено поради приближаването на оногова, у когото нямало и следа от пагубна пламенност.
Пристъпил той към надгробната плоча, повдигнал я и видял под нея тялото на Симеон. Щом горещината изчезнала, отвътре се разнесъл глас, който казал:
„Галааде, Галааде, наистина трябва да бъдеш безкрайно благодарен на Господ Бог, задето те е дарил с необикновени добродетели. Заради светостта на своя живот ти си добил сила да извличаш душите от земните им мъки и да ги потапяш в радостта на рая.
Аз съм Симеон, твой прародител. Пребивавах в този пек, на който днес ти стана свидетел, в продължение на триста петдесет и четири години, изкупвайки грях, който извърших навремето към Йосиф Ариматейски. И въпреки мъките, които претърпях, щях да си остана навеки изгубен и прокълнат. Ала милостта на Светия Дух, която благотвори у теб повече, отколкото у цялото рицарство на света, се смили над мен заради великото смирение, с което ти си преизпълнен. Затова, вечна й благодарност, тя ме извлече от тукашната болка и ми позволи да позная небесната радост. И това стана единствено чрез благотворността на твоето пристигане.“
Монасите, които били слезли в подземието веднага след угасването на пламъка, чули ясно тези думи и възприели намесата на Галаад като голямо знамение и истинско чудо. Тогава рицарят вдигнал тялото, извадил го от гробницата, където то било прекарало векове, и го отнесъл насред църквата. Там монасите го поели и го погребали, както подобавало на рицар, какъвто Симеон всъщност бил. Сетне отслужили подходяща литургия и погребали тялото му пред главния олтар. След края на обреда всички се струпали край Галаад и му изказали в надпревара най-големите почитания, на каквито изобщо били способни. Попитали го кой е и какво му е родословието, а той им разказал всичко, както си било.
На сутринта Галаад изслушал литургията, пожелал на монасите Бог да е с тях и отпътувал от абатството. Странстванията му продължили цели пет лета, докато най-накрая пристигнал в дома на Ранения крал63. През всички тези години негов неизменен спътник бил Персевал. За това време двамата приключили с толкова много премеждия в кралство Логрия, че оттогава насетне те почти престанали, освен ако не ставало дума за някое чудодейно проявление на Господ Бог. И никога, където и да се озовавали и какъвто и да бил броят на противниците им, те не познали вкуса на поражението, нито изпаднали в притеснение или уплаха.
Един ден на излизане от голяма и страховита гора те срещнали Боорт, който яздел съвсем сам. Като го разпознали, недейте да питате дали били радостни и щастливи, защото дълго време вече били останали далеч от него и силно желаели да го видят. Посрещнали го с голяма радост, с пожелания за почести и успех, а той им отвърнал със същото. После го заразпитвали какво ново има около него. Той им разказал едно към едно за всичко, което му се било случило от раздялата им до този момент. Доверил им, че за повече от пет години бил спал само четири пъти на легло или в онези домове, в които хората отсядат, за да се нахранят и да си отпочинат, а всички останали бил прекарал във враждебни гори или на далечни планини, където сигурно щял сто пъти да умре, ако не била милостта на Светия Дух, която го крепяла и подхранвала във всички тези изпитания.
— А намери ли онова, което бяхме тръгнали да търсим? — попитал го Персевал.
— Не — отвърнал Боорт. — Ала вярвам, че няма да се разделяме повече, докато не приключим с Търсенето и не се сдобием с онова, заради което то бе предприето.
— Господ да ни помага в нашето начинание — рекъл Галаад, — защото ако оставим настрана Божиите напътствия, няма нищо друго, което да ми носи такова щастие, както срещата с теб! Винаги колкото съм я желаел, толкова съм я и ценял.
Така случаят, разделил навремето тримата съратници, сега ги събрал заедно. Дълго бродили те, додето един ден не пристигнали в замъка Корбеник. Щом влезли вътре и кралят ги разпознал, взаимната им радост била наистина необикновена, защото всички местни хора знаели, че с тяхното пристигане ще спрат всички несгоди и премеждия, които от край време тормозели замъка.