— Господарю — обадил се монсеньор Говен, — има още едно нещо, за което не знаеш: в този дворец няма човек, който да не е получил всичко, от което е имал нужда или го е пожелал, а подобно нещо не се е случвало никога в никой кралски двор освен у Ранения крал. Но хората тук бяха толкова заблудени, че не можаха да видят ясно това и истинската му същност остана скрита за тях. Ето защо още сега обявявам моята воля, че още утре сутринта, без да чакам нито миг повече, ще предприема Търсенето на Граала, и то така, че да го намеря за една година и един ден, та дори и повече, ако се наложи. Каквото и да се случи, няма да се върна в двора, преди да съм видял Граала още по-отчетливо, отколкото ми бе показан тук. Ще го видя, стига някак си да мога или да ми бъде позволено, а ако това се окаже невъзможно, ще се върна тук.
Когато присъстващите на Кръглата маса чули тези думи, всички наставали от местата си и произнесли същия обет като този, който току-що бил дал монсеньор Говен: зарекли се, че за нищо на света нямало да спрат да бродят, преди да се озоват седнали край също толкова височайша трапеза, на която винаги да им бъдат поднасяни не по-малко вкусни и крехки ястия от намиращите се в този миг пред тях. Когато видял как всички до един се нагърбват с този обет, кралят се почувствал много нещастен, защото знаел много добре, че не притежава силата да ги отклони от това начинание. Ето защо се обърнал към монсеньор Говен:
— О, Говен, да знаеш, че с обета, който даде, ти предизвика моята смърт, защото ми отне най-прекрасната и вярна дружина, с каквато бих могъл някога да се сдобия. Става дума за рицарите от Кръглата маса, защото когато те си заминат оттук, аз знам, че никога няма да се върнат обратно всички до един, а мнозина от тях ще оставят костите си в това премеждие, което изобщо няма да приключи толкова скоро, колкото си представяте. И това много ме натъжава, защото направих всичко по силите си, за да ги въздигна и обогатя, а и винаги съм ги обичал и още ги обичам като мои синове или братя. Заминаването им ще ми причини огромна тъга, защото свикнах да ги виждам едва ли не всеки ден и да бъда заедно с тях: затова и не мога да си представя как ще живея, без да ги виждам.
Щом изрекъл тези думи, кралят потънал в нерадостен размисъл и от мрачните мисли от очите му потекли сълзи, които околните нямало как да не забележат. А когато заговорил отново, гласът му отекнал толкова силно, че всички го чули да казва:
— Говен, Говен, стовари ти в сърцето ми голяма мъка, от която не ще мога да се отърва, преди да узная със сигурност какъв ще е краят на това дирене, защото душата ми е изпълнена със съмнения, че най-скъпите ми приятели никога повече не ще се върнат при мен.
— О, господарю! — възкликнал на свой ред Ланселот. — За Бога, защо говориш така? Мъж като теб не трябва да храни страх в сърцето си, а да е изпълнен със справедливост и храброст, както и с добра надежда. Длъжен си да възвърнеш мъжеството си, защото дори да изпогинем всички в това начинание, това ще бъде за нас по-висша чест, отколкото ако сложим кости при други обстоятелства.
— Ланселоте — рекъл кралят, — голямата обич, която изпитвам към тях, ме кара да изричам тези думи, и никак не е за учудване, че съм натъжен от тяхното заминаване. Защото никога никой християнски крал не е имал край себе си толкова велики рицари и толкова мъдри мъже на своята трапеза, колкото имам аз днес, нито пък такъв цвят на обществото ще се събере някога някъде. И никога няма да седнат заедно край която и да било друга маса, както ги виждаме тук. Ето кое ми причинява най-голяма мъка.
На тези думи монсеньор Говен така и не намерил какво да отговори, защото много добре разбирал, че кралят казва истината. Ако се бил въоръжил с достатъчно смелост, сигурно би понечил да си оттегли думите, но това било невъзможно, защото те вече били отекнали навсякъде. Нещо повече, почти веднага из всички помещения на двореца било обявено, че търсенето на Светия Граал е започнало и че на следващия ден от кралския двор щели да потеглят всички онези, които са се наели да участват в него. Мнозина от местните хора били по-скоро нажалени, отколкото радостни, защото благодарение на подвизите на рицарите от Кръглата маса дворът на крал Артур внушавал на всички останали немалко страхопочитание.
Когато дамите и госпожиците, които вечеряли заедно с кралицата в покоите, чули тази новина, повечето от тях се натъжили и нажалили. Особено онези, които били съпруги или приятелки на рицарите от Кръглата маса. И в това нямало нищо чудно, защото винаги се били радвали на уважението и обичта на мъжете, за които сега се бояли, че можело да загинат в предстоящото изпитание. Затова по лицата им била изписана голяма скръб, което пък накарало кралицата да се обърне към младия прислужник, стоящ пред нея: